Някога, преди не чак толкова много години, детството беше усмихнато, щуро и ухаещо на приключения. Тогава огласяхме летата с детските си викове и смехове и от ранни зори до късни нощи прашният път пред къщата на село и потайните места зад блока не можеха да си починат от нашите игри.
Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко.
[ad id=“225664″]
Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.
Някога, преди не чак толкова много години, нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета…
[ad id=“236993″]
Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.
Някога, преди не чак толкова много години, имаше само един продавач на сладолед. Идваше в селото веднъж на седмица, носеше 2 големи кофи с различен вкус, но сладоледът пак не стигаше за всички хлапета. Затова през останалото време изстудявахме дини и пъпеши в реката и се катерехме по дърветата, за да берем плодове.
[ad id=“238430″]
Дааа… Някога, преди не чак толкова много години, детството беше истинско.
socbg.com
