Късно снощи, съвсем неочаквано за мен, един приятел ми донесе тънка книжка- алманах „В полите на Витоша“, в която сред имената на великолепни и талантливи, съвременни поети, стоеше и моето заедно с това стихотворение …
За мен е чест да бъда сред тези мои братя и сестри по перо, и истинската ми награда е, че повечето от тях познавам лично и съдбата беше така милостива да ги направи част от живота ми. Бъдете ! С братска обич и прегръдка …Дани
Стихотворението на старозагорския поет Йордан Пеев е великолепно!
Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз – и роних сълзи до зори
за твоя край и моя дял несретен …”
П.Яворов
С ревнивите ръце на страстни чувства
ще удуша горчивите си спомени,
в които ти присъстваш и отсъстваш,
а аз съм съчка, дето храни огъня.
И всичко туй е опит да извикам,
по-точно опита ми за излитане,
след който грапавата ми молитва
подобно стар пуловер се разплита.
И знам, че закъснея ли – отсъствам
от светлите пространства на живота ти.
Безумствата си вместо листи късам,
а после пускам като лодки в локвите.
С необяснимото се очертавам
и силуетът ми е някак Хамлетов.
Това, което знаеш – не познавам,
а дяволите ми са бивши ангели.
Затуй е време вече да си тръгнеш,
тъй както е и време да ме срещнеш.
Очите ти са онемели църкви,
в които се догарям между свещите.
И думите са като смърт излишни,
че никоя любов не е повтаряща.
Това, което имах – зъзне в нищото,
това което чакам – плаче в края ми…
