Аз съм Нора, на 27 години, годеница на Кольо. Свикнала съм да се оправям сама в живота, а рече ли някой да ми помогне за нещо, силно искам да го удуша. Независима съм. Днес бях на пазар. Прибирам се, паркирам пред блока. Виждам, че дясна задна гума на колата ми е леко спаднала. Вглеждам се по-внимателно – в нея има стъкло. След малко гумата е вече мъртва и опряла в каплата на автомобила. Трябва да се смени. Ако накарам любимия, знам какво ще се случи – Кольо ще слезе по потник и двулитрова бира, ще се озърта пред входа като видра в шадраван, ще си носи сланина и стол. Ще почне да разглобява лежерно, търсейки вниманието на съседите. Те от своя страна ще се втурнат на помощ, изоставяйки половинките си с оправданието, че това било човещина(всъщност искат да се махнат от тях си). 10-15 човека ще наобиколят колата ми и ще се напият здраво на тюлени(достатъчно умни са, за да не си вземат телефоните). Моят ще се прибере матиран по тъмно, пеейки Год сейв дъ Куин и родния химн в едно, обаче на три гласа. Няма да допусна да не ми обърне внимание цял ден(та кога ще успея да му се разсърдя), а вечерта да е неизползваем. Ще си сменя гумата сама – не вярвам да е трудно. Намирам крика. Слагам го под Пежото, а маркуча бутам в запалката. Натискам педала цели 15 минути, но нищо не се случва, само нещо фъщи от купето. Никой не идва да помогне, защото хората мислят, че съм зла(а аз не съм – това че викам често, нищо не означава).
[ad id=“225664″]
Вярно че във фирмата, в която работя, съм шамарила мързеливите работници(дори едрите), но все пак съм мениджър – гоня резултати, европрограми… Проблемът с гумата все още стои. Сещам се, че системата не е обезвъздушена – трябва да отвия капачката за маслото(Кольо ми е написал с голяма буква, кое какво е). Отвинтвам я, а тя се търкулва в близката шахта. Мамка му. Я да видя дали тази на която пише „А” няма да пасне там. Оп… падна вътре. Голяма работа. Помпя още 5 минути – резултат няма. Навярно маркучът трябва да е под гумата, за да я надигне от земята. Подлагам го отдолу. Паля. Чува се силно хрущене и колата угасва. Все пак съм я дръпнала достатъчно. Пак не се мръдва – може би карбураторът на гумата е повреден. Бясна съм. Ровя в багажника. Намирам друг крик. Той действа по нов начин – слагам го под колата и въртя ръчката му. Чудо – най-сетне автомобилът се повдига. Сега трябва да отвия дюбелите държащи гумата. Пробвам с ключ, с отвертка, с клещи – невъзможно е. Кольо ми е казал – на машина и човек най-силно се въздейства с чук. Грабвам инструмента и блъскам с все сили… опа, ударих това над гумата… вдлъбна се… Ядосана, потна, уморена – това съм аз. Захвърлям всичко. Ще се кача горе и ще примамя любимия със секс, а после ще го обвиня за случилото се – дори няма да разбере, от къде му е дошло. Реално погледнато виновен е той.
***
Аз съм Кольо, на 30 и няколко години, годеник на Нора. Днес нямам работа. Цяла сутрин се мотая из вкъщи, а както винаги котката Ивелина ме преследва навсякъде. Измислям нова игра за двама ни. Казва се „Кой е по-умен”. Условието е да познаеш, къде противникът е скрил глава от пържен сафрид. Затварям очи. След малко ги отварям. Много добре знам, че е изяла главата и го казвам. Но не – легнала е на нея. Пак се обръщам. Сега казвам, че я е скрила под себе си… Мамка му изяла я е. Губя с два на нула, но побеждавам с три на два по служебен ред, поради унищожаване на средството за игра от съперника. Мисля, че съм доста умен(все пак спечелих състезание за акъл) и самодоволно си отварям една бира за награда. Нора не издържа на гледката – отива на пазар. Аз чакам да употребявам ракия – преди десет сутринта твърд алкохол пият само пропадналите люде. Я да отида до магазина за още бира, тъкмо ще му дойде времето. Слизам, пълня торбата, пробвам си лафовете на магазинерката, но за нещастие си изтървам рестото на земята.
[ad id=“225664″]
Навеждам се, а анцугът ми се сцепва на задните части. Колко позорно. Прибирам се. Сега какво ще обяснявам, любимата пак ще каже, че не си пазя вещите, че и е омръзнало да ходи подире ми, че аз съм бил като горска мечка в параклис, а тя пребита от бачкане по мен лястовичка… Обличам си анцуга за излизане. Ще се зашия сам. Половин час търся уредите за кърпежа – момичетата винаги крият на невероятни места нужните нам вещи. Сядам на дивана, а Ивка ляга до мен в поза преял сфинкс с гювечета. Оглеждам плата, първи бод… иглата прониква дълбоко в пръста ми. Затворил съм очи от болка и се чудя дали да викам. Отварям, виждайки, че всъщност съм пронизал цели три пръста в колона. Как, в името на Исус, се разбира откъде ще излезе шибаната игла?! Вадя я и почвам отначало. Сега вече върви добре – шия ли, шия. Жените не могат да вършат мъжки работи, но ние умеем женските. Пия си биричка и щастливо се трудя. Готово(последният възел е голям колкото тенис топка, но нищо). Оглеждам внимателно повърхността – всичко е идеално. Мъча се да видя по-отдалече, не става. Опитвам да разперя ръце с дрехата напред, невъзможно е. Защо така? За Бога – зашил съм стария за новия анцуг и тениската си, а незнайно как съм добавил към тях и стоящата на един метър покривка. Изправям се… може би ще се разплача – от чатала ми висят парцали, все едно току-що съм ги родил. Какво ще обяснявам сега, как ще се извинявам? Нора влиза – прилича на човек намерил нефт пред блока. Гледаме се мълчаливо. Напрегнато е. Изведнъж тя така силно се разсмива, че отстъпвам две крачки назад. Приближава се: „Ела, тъпчо.” Целува ме, пъхайки очарователния си език в устата ми. Дрехите хвърчат, котката Ивелина е заточена в клозета…
Николай Крумов
