бряг с раменете си яки
подпира стихията мощна
ново завръщане
друго време
лунен порив
разкъсана тъмнина
скрити под пясъка стъпки
вик сред тръстиката нощна
но след миг само
д и ш а й у т р о
разтвори се
горчиво вдъхни
погали росата
поръсена
по хризантемата
луднал ноември
подпалва мъгли
замерва студа с орехи
и го завръща
в козните
на бездната
Зад оградата все тъй дяла
с тънка тесла
своята лодка последна
Краят на лятото
а тя се забива в коравата
сбита земя
небето е сухо
нито сняг, нито дъжд
изпраща
Сякаш стене дървото,
отънява
след всеки замах
като живота
стиснал здраво цветче
скрежасало
ще дойдат бели стихии
а след тях
всичко става на прах
Към снега не тръгвам с думи,
а с душа
и с потоци от радост,
които бликат.
Да бъде чисто и бяло –
до края на света,
хладни кристали да покрият
земята, като внезапни стихове.
Да замирише на други простори,
на милосърдие и любов,
повече ангели между нас
да има,
да ни издигат нагоре,
да измолим заедно още любов,
да задържим тази,
която вече я има.
За нас и водата,
която живот дари,
за рибите неми,
които в нея дишат.
За въздуха- милост,
чиито кристали преди
ни изпълваха с полети,
а сега за тях само пишем.
За Млечния път,
който трябва да извървим,
за звездите и слънцето,
за всичките залези топли…
Как красив, непресторен
танцува волен снегът
и се чувствам виновна
за тези внезапни вопли.
Но за Бога,
аз се радвам и като дете,
днес празнувам сега с декемврийския сняг,
който едър пада
и пред очите ми преспа грамадна расте,
и покрива с бяло
най-невъзможната част
от ада.
Из „Птици в нощта“
