Никола Крумов: В линейката

Сутрин. Студено. Лежа под юргана и се чудя как да излъжа любимата за секс. Ако почна да пипам, ще получа ритник, ако се моля, ще чуя трогателни оправдания. Дали да я прегърна… не, това е педалско. Размишлявам. Мога да я целуна, но и това отпада, защото дъхът ми е като на овчарско куче, яло наденица стояла на слънце. Нищо не мога да измисля. Ставам.

[ad id=“225664″]

В кухнята котката Ивелина е хванала огромна хлебарка – тъкмо я убива с движения на леопард. Носи ми я в краката, та да е сигурна, че съм видял какъв ловец е. Исус си знае работата – хрумна ми нещо. Грабвам хлебарката под изненадания поглед на Ивето и влизам в спалнята. Шмугвам се под завивките като крадец на плъхове, притаявам се за малко, а после с порива на тролей убивам мъртвата хлебарка връз шкафчето на Нора. Вдигам джапанката, а любимата виждайки какво се е случило, ме обявява за неин герой. Много мъже твърдят, че правят любов по един час – аз онождам за десет минути. Същите люде при секс били вадели душите на половинките си с памук, а аз просто блъсвам товарния влак(с всичките му вагони пълни с тежки въглища) в мозъка на жената. След диващината ми Нора изглежда с разклатено здраве и кривогледство. Ще обядваме спагети – ммм много способно момиче. С последната хапка окапвам черната си тениска. Любимата ме наблюдава. Бяло леке от майонеза. Наслюнчвам си пръстите и търкам. Мамка му, явно и в устата си съм имал от майонезата, защото петното расте. Сега годеницата ми ще извади глас на военен хеликоптер.

[ad id=“263680″]

Това обаче не се случва. Преобличам се, а после цял следобед гледаме мачове. Привечер се звъни – отварям вратата. Две комшийки с бутилка джин. Четиримата сядаме на масата, а аз ще се правя на интересен – колко хубаво. Пак се звъни – четиринайсет годишната щерка на едната. Жените като по сигнал си обират чашите, грабват джина и изчезват на петия да си бърборят на спокойствие. Това е бил преднамерен и добре обмислен план – каква подлост само. С Джулия-Вероника се гледаме прави – прекараха ни. Тя сяда на дивана, пъха слушалки в ушите и безмълвно си рови в телефона. Оставили са ме да я пазя, защото я хванали да пуши марихуана зад блока, а после се целувала с друго момиче. Наливам бира, пиша си малко с читатели, сетне пускам телевизора да чуя новините. Девойката все към чашата ми гледа. Сипвам и. Това е човешко – нима едно време не бях същия(в пети клас на село пиех ракия наравно с големите от седми клас). Трябва да се яде нещо.

Слагам в две чинии картофена яхния със свинско от вчера. Тийнейджърката не иска. Днес младите обичат само сандвичи, бургери, чипсове и не щат манджи(според тях те са глупави и само за балъците). Питам я дали да опържа картофи. Надменно одобрява с глава(още не ми е казала една дума). Беля картофите, като съсредоточено лъжа съдбата, че ги правя за салата, та да не се порежа. По дяволите – олиото е свършило. Мързи ме да слизам до долу и ги нареждам в парти грила. Всеки има моменти в живота си, които не може да обясни. Нямам идея за действията си, просто вместо щепсела включих в контакта щипката на парти грила… Падам на земята с грацията на стар бойлер. Малко се гърча като скумрия на пода, но после се вдигам. Под глезена ми шурти кръв, все едно съм човешки шадраван – явно съм гътнал чашата си и сега съм добил теч от порязване.

[ad id=“236993″]

Джулия-Виктория ме гледа ужасена. Набързо осмислям ситуацията – силният ми ум работи. Изпитвам копнеж да се превържа с тостера и някак успявам. Пил съм – не бива да карам. Ако се обадя на Нора, ще ми се кара. Викам бърза помощ. По телефона ми казват, че щом си доиграят белота, може и да дойдат(осведомяват ме, че лекарката имала терца до вале). Омотавам раната с малко перде, махам превръзката от тостер, взимам малката и надолу с асансьора. Чакаме линейката половин час(били спрели за дюнери), а кръвта ми се лее по асфалта. Докторката заявява, че нямат бинт, но ми прави превръзка с листа от близкото дърво и един вестник от пътя с който някой е бърсал областта под гърба си. Качваме се в разнебитения автомобил(пълен с лук от пазара). Ускоряваме. Вътре всичко трещи, бучи, скърца, минаваме през дупки(бъбреците ми се шляят из организма), но поне може да се пуши. Викам си: „Край, тука ще загинем.” Няколко пъти ни блъскат БМВ-та, слизаме и местим колите, сменям задна лява гума на линейката, а катаджиите ме питат, дали случайно не съм взел слънчоглед със себе си. Пристигаме в болницата, но тя е затворена, защото в неделя работела до обяд. Тръгваме към друга – тя пък през уикендите, четвъртък и в петък не работела с пациенти. В третата дежурният ми казва, че нямали превързочни средства, но имал материали да ми направи операция на панкреаса, ако искам. Така не може повече – викам такси. Давам на бакшиша 20 лева и рецепта за бинт да иде до някоя аптека. Лекарят ме зашива съвестно и се извинява – такава била действителността. С добре омотан крак се прибираме. Почистваме кървищата в кухнята. „Благодаря ти Джулия-Вероника, като пораснеш, обещавам да те опъна.” Разбира се, че не бих го направил(трябваше просто да я зарадвам с нещо), любимата няма да разреши, а и аз онождам само нея. Нора се прибира, девойката тръгва. Бързо се покривам в спалнята да не я тревожа с раната. Идва. Пила е. Ще иска секс. Тъмно е. Протяжно сваля дрехите си, а очертанията на тялото ѝ парят. Боже, дай ми кръв да го напълня…

Никола Крумов


image0 (9K)