Стефан Милев – Птици (поезия)

[ad id=“225664″]

Триптих

1.

Над забързани делници, над смълчани недели,

под небесния свод синьо-сивкаво-бял

плуват птичи ята, но дано сте видели

туй, което с очите си аз съм видял.

Дъжд оловен стъклата безмилостно брули,

пада скреж връз тополи и сухи листа,

а се вият над тихите хасковски кули

птици – птици, понесли със тях песента.

Колко нежност и колко фантазия има

в тази песен, с която започва нощта

и която ни стопля в студената зима

и ни кара да вярвяме в добрите нещта.

Заблещукват звезди и играта им свършва

и се стрелват над сивите градски била,

за да спрат на чинарите в голите върше –

да отпуснат уморените свои крила.

Но със крясъци диви и с пушечни изстрели,

със научно-техническа страшна игра,

ги посреща човешката нежност измислена

и ги пъди към законната тяхна гора.

А къде е гората им днеска – се питам –

та горките пернати си нямат свой клон

и на времето строго във строгия ритъм

край комини и покриви дирят подслон.

Знам, самите проблеми са точни и ясни –

екология: пепел, фосфати, нитрати …

Даже птичата песен добра многогласна,

знам, че някой проблем наболял ще ни прати.

Но защо да я плашим със крясъка бесен?!

Има толкова крясъци в нашия век!…

На човека му трябват и птици, и песен,

и любов, за да бъде наричан Човек!

[ad id=“238430″]

2.

Не се и съмнявам, че все сте видели

на стара топола край пътя

да щракат със клюни два щъркела бели

и своите рожби да мътят.

А аз съм ги виждал на златни кубета,

дори на фабрични комини,

така че до вчера съдбата им клета

все можеше някак да мине.

Но вчера, препускайки с ладата лудо,

луната преди да залезе,

съгледах случайно, до болка учуден,

бял щъркел на стълба железен.

На същия оня, от който започват

чертите на София млада,

където във утрото пролетно точно

ме водеше моята лада.

Натиснах педала, паркирах колата

и поглед обърнах нагоре,

а щъркът, доволен от туй, за отплата

ми кимна и даже повтори.

Стоях и се радвах на гордата птица,

която на фона небесен

приличаше страшно на някакъв рицар,

достоен за подвиг и песен.

И все пак тревога в кръвта ми напира,

че в тази техническа ера,

в земята ни древна щом щъркели спират,

не могат дърво да намерят.

Вината се крие и в тебе, и в мене,

макар че се мислим за чисти,

щом пеем за птичето волно летене

на белите хромови листи.

Със своите делнични грижи заети,

препускаме в автоездата…

Добре че се срещат все още поети,

та някой да види гнездата

[ad id=“263680″]

3

Та значи и в нашия град ли, разправяш,

на стълба железен отгоре,

ей тъй, върху лампите жълти направо,

гнездото си щъркели сторили?

Нима не остана дърво от ония,

нима ги споходи секира

и вече не могат спокойно да свият

от пръчици свойта квартира?

Не може пернатите тъй да са сбъркали,

макар че върхът ги привлича,

но все пак си мисля, че белите щъркели

не могат на нас да приличат.

А ние – стремим се нагоре, нагоре,

а всъщност летиме надолу….

Това е, ще кажа сега непресторено,

жестоката истина гола.

Стремим се към постове с тлъсти заплати

и вили строим, и гаражи,

но тъй неусетно си режем крилата,

че …. срам ме е даже да кажа.

Стремим се към ВУЗ-ове, както се казва,

и трепем се, без да се питаме,

но сетне животът така ни наказва –

с години без работа скитаме.

Стремим се да бъдем в леглото Венери,

да бъдем почти Аполони,

но виж, че не можем место да намерим,

щом СПИН-ът след туй ни подгони.

А кротките птици си вият гнездата

от хората по- надалече.

Не карат по нашенски – дата за дата –

животът все пак не е вечен.

Из „Птици в нощта“


image0 (9K)