Студен зимен ден. Ден като ден. Както започва, тъй и свършва. И нищо не се случва. Или почти нищо.
[ad id=“263680″]
..
Ако изключим случката на бензиностанцията: ставам аз рано и тръгвам към София. С една такава мъничка кола съм, като играчка някаква – Пежо 106. В сравнение с джипа все едно че карам картинг. Та отивам аз да зареждам – нула внимание. „Много е рано още, не са се събудили момчетата.“- помислих си аз и започнах да си наливам сам бензин. Не, че не го правехме преди 20 години, но пълното игнориране на личността ми ме наведе на размисъл. И със сънения си мозък се сетих за една стара поговорка: „По колата посрещат, по ума те изпращат.“ И понеже, както стана ясно, колата ми не е за показване, реших да блесна с ум: „Заредих за четири на трета степен на втора колонка“ – казах аз и се усмихнах мило на касиерката. Тя разбра, че не съм случаен човек и ми влезе веднага в тона: „4х4 е 16 господине, а на монитора пише, че сте заредили за 64 лева“
В кой клас се учеше колко е четири на трета, че не мога да си спомня?
