Ранен сух следобед. Наобядвали сме се и всеки се занимава с хобито си – аз пия бира, годеницата ми Нора чете книга, а котката Ивелина явно мисли коляното ми за друга котка и усърдно го мие. Изведнъж на любимата и щуква нещо – решава да ме прати до близкия магазин. Гледа ме с предсърдития поглед. Съгласявам се да отида, а тя ми казва как трябва да го направя. Искала вафла, тоалетна хартия… все женски продукти, които ще ме унижат пред продавачките. Взимам листчето със списъка, а тайно прибирам ключовете от колата в джоба си.
[ad id=“225664″]
Паля лъскавото БМВ (магазинът е на 50 метра). Спирам отпред и тежкарски излизам (все пак Нора ми даде да облека нов анцуг, а не домашния, с който съм приличал на събирач на бутилки, живеещ в автогарата). Бира няма да купувам, щото си взех два стека на промоция в Кауфланд. Влизам. Магазинът представлява дълъг коридор с щандове от едната страна. В моето семейство сме се разбрали – аз осигурявам алкохола, тя всички останали тъпотии. Усещам, че сегашната ситуация е проверка дали бих го направил за нея, сиреч дали я обичам. Каква манипулация само.
[ad id=“263680″]
Нареждам се, а жените зад тезгяха весело ме заговарят. Човекът пред мен си купува маслини. Викам му, че много вървят с лук и ледена водка. Не пиел. Каква простащина… че за какво са му маслини тогава, какво ще ги прави за Бога?! Идва моят ред. Нося една крушка, че да ме помислят за инженер и технически грамотен мъжкар, способен да се справи с всякакви екстремни ситуации. Всички ме наблюдават (включително комшийките зад мен, които искат щерките им да са мои съпруги, че някак да се докопат до мен).
[ad id=“236993″]
Касиерката греейки ми казва: „Ама, Коле, забравил си да вземеш бира.” „Няма да купувам бира.” Шок! Две от магазинерките ме гледат потресени с широко отворени усти, третата изтърва на земята съда с маслините, а четвъртата опъва ръце надолу и пада като отсечена в несвяст. Жените от опашката се кръстят, а една старица от съседния вход ме пита със сълзи на очи от какво съм заболял. Гръмогласно разяснявам, че вече съм придобил бира с намаление и съм здрав като лешояд. Повечето се успокояват, бършейки чела. Как в тази ситуация да изхленча, че искам вафла – ще си помислят, че съм станал обратен?! Ужас. Ами тоалетна хартия?! Жените ме виждат като демоничен рицар яхнал огромен сив кон, с черни доспехи, ламаринена шапка, а отдолу сурови тайнствени очи. С дъх на ракия, високо вдигнат меч и стоманена непреклонност. В тоя магазин съм набил много крадци и наркомани, създал съм авторитет, а сега трябва да измънкам, че желая тоалетна хартия като някой посерко. Отиде ми имиджа, а дори не подозират, че съм и писател (то па един писател… все едно да кажеш на повръщаното в клозета, че е чудесен плувец). Тая няма да я бъде – казвам, че искам салфетки. Продавачките са се поокопитили. Загрижени предават пакета една на друга. Гледам списъка – сладолед. Кошмар! Как да ги убедя, че не е за мен? Ще забия нож в гърба на Нора с нещо извън описа – викам силно като тенор чобанин, та да чуят всички: „ Оууу, Ленчеее, дай дамски превръзки и тампоне за женски органи, па и един от най-скъпия сладолед до три лева донеси.” Предизвиквам всеобщо възхищение (успешно вмъквам сладоледа между лигнините).
[ad id=“218001″]
Взимам литър водка, окончателно подчертавайки мъжките си характеристики. Изпращат ме замечтани с поздрави за годеницата ми (всъщност я мразят и в петите, но не и се репчат, защото знаят, че ще ги ликвидирам). Навън давам два лева на един циганин да купи вафли – една за мен, една за него. Прибирам се с чувство на изпълнен дълг. Любимата преравя торбичката. Къпала се е. Застава на два метра от мен и разтваря халата си. Виждал съм я хиляди пъти, но ръцете ми пак треперят, устните пак пресъхват, потта слиза глухо по слепоочието ми… Разпечатвам водката и отпивам дълбока глътка – целта ми е да издържа поне десет минути. Халатът пада… ръцете са на кръста… в погледа ѝ има страшна мръсотия, едри парчета детска невинност и чиста искрена обич… Плътта ѝ ме вика, душата ѝ крещи за проникване. Изтривам потни длани в анцуга… и с Бога напред…
Никола Крумов
