ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 49, 1989 г.
СЛЕД 6 ЧАСА И 500 ВЪПРОСА
НАПРАЗНИ НАДЕЖДИ ЗА ОТКРИТ ДИАЛОГ
ТОВА БЕ РЕЗУЛТАТЪТ ОТ СРЕЩАТА МЕЖДУ ТРУДОВИЯ
КОЛЕКТИВ И РЪКОВОДСТВОТО НА ФИРМА „БЕРОЕ”
„Никога тази зала не е била така пълна” – каза мимоходом един работник на колегата си, докато напразно търсеше място. Залата беше препълнена и правостоящите бяха толкова, колкото и седящите – необичаен факт за едно работническо събрание, на което доскоро се ходеше срещу подпис. Социалната активност сега се провокираше от наскоро прочетената Стенограма от пленума на ЦК на БКП и общото решение, че тази вечер ще бъде даден отговор на всички въпроси, които вълнуваха колектива на фирма „Берое”. Лице с лице трябваше да застанат работниците и ръководството на фирмата за открит и честен диалог.
Но подходът, въпреки че всички единодушно гласуваха за него, още в своя замисъл подсказваше друго. Генералният директор и неговите заместници щяха да отговарят на зададените (анонимно или не) въпроси, които всеки е можел да отправи предварително. Без селекция, без премълчаване, в интерес на истината около 500 на брой.
Опитваме се да разберем ръководството на фирмата. В желанието си за гласност и разкрепостяване на бюрократичните бариери то е решило веднъж завинаги да даде отговор на всичко, което интересува колектива, да даде отпор на слуховете и недомлъвките. Възможно ли беше това? Не, разбира се. И ходът на самото събрание потвърди това. Още след втория час дошлите с желание и интерес започнаха един по един да се изнизват, докато в края на 6-ия час останаха по-малко от половината пълномощници и събранието бе… прекратено. Кое изнерви обстановката и от активни слушатели превърна хората в недоволно напускащи? Според нас това бе неправилният подход избран от профкомитета, чиято роля тази вечер се изразяваше единствено в присъствието. Многобройните въпроси, както казахме над 500 не бяха обобщени и степенувани по важност и значение, буквално се четяха така, както са получени предварително. Всеки от директорите излизаше (за всички, които трябваше да отговарят, времето не стигна (?) на трибуната и даваше отговор „по своята част”. Този безкраен монолог внесе апатия и безразличие у хората, които докрая останаха само слушатели. Няколко реплики от залата подсказаха, че те са дошли за равностоен, открит диалог със своите ръководители. Един от „нарушителите” на реда образно каза, че и тази вечер стоят като пред телевизор: един говори, а останалите слушат. Опразнената зала красноречиво подсказа, че на всички отдавна е омръзнало да бъдат пасивни слушатели, а искат да бъдат хора, които спорят, доказват и отстояват своята позиция…
И главният директор на фирмата Динко Динев, и неговите заместници кой знае защо се държаха като виновни. Оправдаваха се на най-елементарни въпроси, мъчеха се да тушират най-неудобните, а понякога заемаха и позата на обидени. Според нас те не бяха разбрали нещо много важно, трудовите хора бяха дошли на тази среща не да притискат ръководството до стената, а да чуят неговото становище, неговите нови идеи за истинска промяна. А точно това, струва ни се, липсваше. Един от най-парливите въпроси например – за оптималния състав на фирмата, поставен в най-различни варианти и най-често в една посока – административно-управленските кадри, не получи очаквания искрен отговор. Чуха се увъртания от рода на: „Това е право на фирмата…”. „Дано пленумът на ЦК на БКП реши глобално проблема…”, „Всеки колектив да даде своите предложения…”. Не става ясно каква е позицията на ръководството, какво мисли, какви идеи ще лансира. Нещо повече: имаше дори съвсем наивни обяснения. На въпроса „защо се увеличава броят на зам.-директорите” генералният директор на фирмата отговори така: „Във външнотърговската дейност много тежи, когато се представи ниво…”.
Най-конфузни и най-болезнени като че ли бяха онези въпроси, които подсказваха нарушената социална справедливост и колектива, дистанцията между ръководители и работници. Стана дума за директорската столова със звънец и сервитьорка, за директорските кабинети – от мебелировката до климатичните инсталации, за командировките в чужбина с екскурзионен характер, за лекотата, с която се назначават „свои” хора, за лъвския пай от целевите награди, за любовта на генералния директор към морето, подкрепена с цяла флотилия – два кораба (единия на вода), рибарски лодки, канута, скутер… Да, фирмата има поделения в Созопол и Ахтопол, всеки би могъл да ползва морските съдове по заявка, но щом колективът питаше, явно него никой не го бе питал за какво да се изразходват неговите средства.
Не отричаме в работническите въпроси не липсваха и дребнави забележки, и ненужни подозрения. Но след едно тъй дълго мълчание това е обяснимо. Толкова години работническият глас се чуваше под сурдинка, звучеше най-вече в подкрепа на големи и малки началници. Да се надяваме, че наистина окончателно се разделихме с това време…
Срещата в „Берое” нагледно показа, че всички ние тепърва ще се учим да водим диалог. Ръководството имаше най-добро желание да отговори на всички премълчавани въпроси, да снеме натрупалото се социално напрежение, но не знаеше как. Протегнатата ръка тази си и остана във въздуха. Хората просто не повярваха, че тя е подадена искрено, приятелски.
Недялка ФИЛИПОВА
Матей БОНЕВ
