Чаках си чинно тролея и в последно време все около кошчето, вързано за табелата на спирката, ме осеняват дълбоки мисли и емоции. Близо до мен чуруликаха две девойчета.
[ad id=“225664″]
Само че трелите им никак не бяха нашенски. С весели гласчета нещо си разказваха, смееха се, очите им бяха чисти, по младежки открити. Заслушах се в хъхрещите съгласни „г“, „к“ и „х“, напевно извисяваха гласните. Не ми беше трудно да разпозная, че разговорът се води на турски. И двете бяха вързали косите си на конски опашки и при всяко по рязко движение, докато се заливаха от смях, те се мяткаха в унисон с енергията, бликаща от момичетата. Качихме се в един и същ тролей, седнаха зад мен и не спираха да говорят. Обърнах се към тях и полюбопитствах откъде са. Гюлшен каза, че е от Джебел, а Айля – от Крумовград. Българският им беше с познатия акцент, който може да се чуе по телевизията, когато репортери ходят в тези райони, както и от парламентарната трибуна от народни представители.
[ad id=“263680″]
Всички те са български граждани – родени тук, получили образование тук, живеещи тук. Попитах момичетата дали вкъщи говорят с близките си само на турски и те отговориха положително. Личеше си. В Стара Загора учели за лекарски асистенти в 4-годишен курс, а при завършване на магистратура ще се дипломират като фелдшери. Харесаха ми, деца са, образоват се, но да си призная нещичко ме притиска в гърдите. Колко чист е генът на българите е друг въпрос, колко милиона безвъзвратно са в чужбина… Обичаме да се правим на жертви – това ни е слабост. Но когато твоят живот е преминал в годините, когато имаше детска глъчка навсякъде, надписите по магазините бяха само на български, нямаше латиница и тези, които говореха на майчин език се притесняваха да го правят много публично – няма как да не те напада носталгия по миналото. Светът се променя, така е, но и от нас зависи как ще преметем двора си, за да ни е чисто…
