ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Южна поща”, бр. 1, 1990 г.
„ХУДОЖЕСТВЕНАТА КРИТИКА СЪЩЕСТВУВА САМО В ДЕМОКРАТИЧНА СТРАНА”
Напоследък проф. Елка Константинова стана особено популярна и сред хората, които не се интересуват професионално от литературна критика. Причината? – Навярно – излизането й на политическата сцена като лидер на една от най-популярните нови политически сили – Радикал-демократическата партия. След митинга, организиран от СДС в Стара Загора на 31 март, с проф. Константинова разговаря журналистката Светлана Попова.
С.П.: Темата, която Ви предлагам за днешния ни разговор, поне по замисъл, е извън политиката: състоянието на българската литературна критика, възможността на литературния критик да каже това, което мисли наистина. Но, г-жа Константинова, най-напред нека разкажем на нашите читатели накратко за Вашите професионални занимания в тази посока.
Е.К.: Аз цял живот съм се занимавала само с литература, и то само с българска литература от Освобождението до днес. С литературна история, литературна критика, литературна теория. Но по времето на Тодорживковия режим и особено през последните 10 години, когато много се влоши атмосферата в нашите литературни среди, гледах повече да се занимавам с литературна история. По-сериозните ми трудове са свързани с българския модернизъм следІ световна война, с фантастиката в периода също между двете световни войни, имам книга за Георги Райчев – също от миналото, а за съвременната литература писах проблемни общи статии, които търсят главно идеите, свързани с бъдещето. Но всяка по-сериозна мисъл, всяка по-задълбочена идея, която е резултат на по-дългогодишни усилия на един литератор, беше невъзможно да бъде изнесена. Защото това, естествено, беше свързано с едно по-честно литературно мислене. Тъй че ние фактически, според мен, до 10 ноември литературна критика просто нямахме.
С.П.: Тази оценка включва ли и горчивина за личните Ви професионални изяви?
Е.К.: Това, което се мъчех и аз да правя и мисля, че успявах да направя, но с което днес съвсем не се гордея – то беше да не хваля авторите, които са на високи постове, защото все пак се уважавах като професионалист. Стремях се да бъда обективна в оценките си. Но не можех да изкажа всичко онова, което мисля за съвременната литература, свързана с политическия живот на България, с това идеологизирано мислене, чийто проводник стана (за голямо съжаление) не друг, а самият Александър Лилов. Той беше човекът, който каза, че идеологията е всичко в една партия и тази именно идеология ни смазваше нас, литературните критици. Аз например съм израсла в семейство с друго мислене – баща ми беше небезизвестният „буржоазен” литературен критик Георги Константинов. Защо му бяха сложили този етикет „буржоазен” и досега не мога да разбера. Не сме били никога буржоазно семейство, а тъкмо напротив. Но той мислеше по друг начин – не по приетата натрапена идеологическа схема. Той беше продължител на идеите на Боян Пенев, на Владимир Василев. Религиозен човек, хуманист. И в тази атмосфера, в която съм израсла – в къщата на Николай Лилиев, който е мой вуйчо, аз не можех да понеса нито класовата омраза, която се мъчеха да ми внушат, нито идеологическите забрани, нито изобщо този тип комунистическа диктатура над съвестта на литератора. И затова бях напълно отчаяна. Аз мислех, че никога няма да мога нито да кажа, нито да напиша това, което мисля. Живеех в страх.
След 10 ноември ние наистина имаме пълна свобода да кажем и да напишем това, което мислим. Тоталитаризмът, който все още не е преодолян в страната, вашата област е преодолян, в областта на словото завоеванията ни са наистина големи. Нито една статия не се спира, нито един възглед не се обявява за реакционен. И затова смятам, че настъпи звездният миг най-сетне и за българската литературна критика. За съжаление политиката, която винаги ми е била органически чужда, днес намирам за най-подходящата област, в която мога да бъда полезна на своя народ. Никога не ми е минавало през ум, че такова нещо може да се случи – аз да се занимавам с политика. Но мисля, че за това има голямо значение и времето, което прекарах в Полша – 5 години живях там и бях свидетел на цялата борба, която „Солидарност” изнесе. И у мен укрепна надеждата, увереността, че ние, българите, които с нищо не сме по-лоши от поляците, които сме един много буден и интелигентен народ, много добродетелен народ – също заслужаваме да живеем човешки и че също ще успеем да изградим една демократична държава. Що се отнася до литературната и художествената критика – те могат да съществуват само в една високодемократична, истински цивилизована страна, каквато България ще стане. Досега е имало имитация на критика.
С.П.: Често се чуват гласове, обвиняващи демократичните сили в изяви на нов вид тоталитаризъм, на нов вид диктатура.
Е.К.: Всичко, което е свързано с амбиция на господствуващ над останалите, е опасно и не бива да се допуска да повторим този модел – модела на (БСП). А такава опасност, разбира се, има. И именно срещу нея ние се борим с всички сили. Друга опасност – тясно свързана с тази, това е патологична амбиция ти да си най-масовата партия и да владееш над цяла България – ти да управляваш, твойта дума да се чува. Това е нещо пагубно. Това непременно ще доведе до резултатите, които дава почти половинвековното управление на БКП.
С.П.: За много от членовете на СДС вече знаем, че са били сред подтисканите и дори – сред репресираните от тоталитарния режим. Как Вие, наследницата на най-хуманните традиции на българската интелигенция, виждате борбата с естествения стремеж към отмъщение?
Е.К.: Ами това е най-опасното нещо, което грози една демокрация.. именно затова аз възкресих тъкмо радикал-демократическата партия и дори приех да я ръководя, което е нахалство от моя страна – аз не съм политик и нямам опит. Но ние тепърва изграждаме свои кадри. Важното е в убедеността ни, че тъкмо радикал-демократическата партия е създадена от хора-хуманисти, дълбоко в душите си: Пенчо Славейков, Яворов, изградена е от личности като Тодор Влайков, професори, учени… Те и ние, днешните им наследници не признаваме проявите на тоталитаризма, независимо от коя партия идват. И за тази опасност от избухване на жаждата за мъст: аз си спомням, въпреки че тогава бях дете, ония зловещи дни след 9 септември, целия така наречен „преходен период”, който много асоциира с днешния, наричан също преходен, но, слава Богу, нямащ нищо общо с ония времена. Само като се сетя за тях – тръпки ме побиват. Това беше време, когато изчезваха безследно хора, когато не знаехме в кой лагер кой от близките ни е пратен, каква участ го чака… Много страшен беше онзи период. Най-работливите селяни бяха обявени за кулаци, най-честните литератори – за буржоазни декаденти, най-големите поети на България бях отречени.
С.П.: Смятате ли, че художествената критика, независимо от изкуството, е в състояние сама да създава такива нови морални стойности?
Е.К.: Сега почва да се създава нормалният литературен живот. Появяват се вестници на опозицията, опозиционни списания. Допреди 10 ноември имаше нелегални издания, в които сътрудничехме и в които бяха първите кълнове на нормалния литературен и културен живот на нова България. Аз съм абсолютно уверена, че именно този свободен от оковите на догмите и на идеологиите на една партия културен и литературен живот ще даде блестящи резултати. Защото ние, българите, сме хора много работливи, а и доста хора има в средите на нашите писатели, които са изключително надарени. Това е народ на таланти. Вижте Стара Загора колко големи поети е дала и дава – в момента има много талантливи поети в Стара Загора. Но всичко се свежда до политическия живот в страната.
