ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 8, 1990 г.
неочакван ракурс
ПОБЕДЕНИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ
На общинската партийна конференция присъствувах като гост. Не съм бил страна в дискусиите, в споровете, за което съжалявам, но от друга страна пък имам моралното право на мнение, без да бъда обвиняван в пристрастия. Разбира се изборът ми на позиция е друг въпрос.
Оценка на конференцията няма да правя, но на по-разгорещените и по-радикални дискусии между съидейници не съм присъствувал. Пък и кой ли беше присъствувал.
Искам да се спра на два момента от дискусиите: утвърждаването на демократическия централизъм като основен принцип на партийното устройство и проблема за териториалното или производствено изграждане на ППО. Лично аз считах (и считам), че реалистичното решаване на тези въпроси до голяма степен ще покаже (и показват) равнището на колективното партийно мислене в общинската партийна организация. И веднага бързам да декларирам, че гласуваното решение за запазване на досега съществуващото положение за демократическия централизъм (275 гласа „за” оставането му и 262 гласа „против”, или за редактирането му като „демократизъм в рамките на партийното единство”) в устава на БКП ме засегна.
Не е тайна, партията не може да има тайни от народа си, че „консервативните сили на конференцията, ако можем така да ги наречем, надделяха. Причините са много, но аз ще открия две.
Първата е в нежеланието на по-възрастните комунисти да погледнат на днешната действителност с трезви очи. Случайно ли мнозина от тях започваха изказванията си с „През 39.а година…”, …”Преди Девети…” и т.н. „доказвайки” правото си на съществуване на двете десетилетия уставни положения. От друга страна, те не се вслушаха в гласа на „радикалите”, които не искаха повече да се греши, които настояваха за сигурни и надеждни гаранции, че повече няма да се греши. А най-сигурната гаранция е отказването от демократическия централизъм, който правеше същите тези комунисти мълчаливи и ръкопляскащи люде само допреди 2-3 месеца, т.е. правеше ги слепи изпълнители на чужда и неприсъща на комунистическия морал воля.
Втората причина е в самите „радикали”, ако условно ги наречем така. Те прекалено много заложиха на емоционалността си, на искреността, но не се сетиха да изложат едно системно и аргументирано научно становище за пораженията на демократическия централизъм, за „вратичките”, които той отваря за сталинизма и т.н. „изми”. При това обективно и без излишен апломб.
Част от делегатите като че ли се плашеха, че изтърват властта, че единството на партията се застрашава без демократическия централизъм, без да съзнават, че в днешните условия именно той ни разделя, а преди това ни раздели. От своя страна, друга част демонстрираха и младежка невъздържаност, нарушавайки според мнозина партийната и човешка етика в спора. Може би наистина е така, но дали затова някои от най-активните сред „радикалите” бяха зачертани при тайното гласуване за делегати на предстоящия извънреден конгрес или за членове на пленума на ОбК на БКП. Лично аз най-много съжалявам за това. Защото младостта не значи измяна, тя е младост. (Друг е въпросът, че довчерашната тоталитарна машина ценсионираше активни комунисти по на 38-39-годишна възраст, за да ги изолира от обществено-партийния живот – имаме такива примери и в нашата общинска партийна организация, а днес пострадалите хора не искаха да признаят за млади даже 40-45-годишни комунисти от друго поколение.). Още повече, че става въпрос за комунистическа младост. Но те не дадоха шанс на тази младост.
Тук искам да бъда правилно разбран: аз не заставам в позицията на постаментно извисен, който съди едните или другите, не съм и „центрист”. Моите лични политически предпочитания и позиции са на страната на „радикалите” и съжалявам, че нямах право да заема на конференцията тяхната страна. В същото време не упреквам по-възрастните – разбирам ги, зная колко ги боли, особено ония, които воюваха за свободата, за комунистическия идеал. Но как не видяха те на конференцията млади и също радикално мислещи хора как си правят отводи само за това, че са били „апаратчици”. Същите комунисти, вярно че бяха малко, но нека им отдадем заслуженото, ни дадоха урок по нравственост, по комунистическа нравственост. Те не седнаха да се жалват, призоваха да се дава път на още по-младите и по-радикалните от тях. И защо не видяхме, че бяха по на четиридесет и няколко, макар косите им да бяха побелели. Защо, питам тогава, трябваше да „воюваме” за една бита карта – демократическия централизъм, – която си отива безвъзвратно? И защо никой не последва примера на тези „стари-млади” хора? Впрочем не никой, имаше и последователи, но много малко…
Няма да заобикалям, направо обвинявам организаторите на конференцията, че възложиха на Стоян Куртев да ръководи най-тежкото заседание: че той беше просто безпомощен – така и не разбираха делегатите за какво гласуват, толкова „прецизно” обявяваше предложенията. Сигурно е бил преуморен, всички виждаха, че е „блокирал”, но защо тогава не беше сменен по предложение на ръководството на конференцията? Много делегати настояваха да се гласуват наново редица предложения, в това число и за демократическия централизъм, защото им бяха неясно и не точно формулирани. Делегатите се бъркаха, гласуваха за едно, а после ахваха от обявените резултати и всичко започваше отначало. Сред редиците беше ад, а в „президиума” цареше спокойствие, само Куртев си гледаше „норматива” – да вървим напред… към следващото неудачно обявяване за какво ще се гласува.
Спирам дотук. Не ми остана място за принципите при изграждане на ППО, където също се подходи едностранчиво и с максимата: „Аз през 39-а…”. Лично аз съм удовлетворен от едно: стана ясно, че повече няма да бъде, както е било. Младите засега загубиха, но според мен това е чудесна победа. И няма защо да се срамуват, че не бяха избрани за членове на пленума на ОбК на БКП. Те „победиха”, макар и „победени”. Радвам се и за друго: то е по-важното – че тази битка беше вътре в партията, че това не е разцепление, а гаранция, че демократически централизъм вече не съществува на практика, съществува демокрация в рамките на партийното единство. Единство не като довчерашното фалшиво единомислие, а като многообразие на формите на утвърждаването на комунистическия идеал.
Готов съм на всеки делегат и комунист да се извиня, ако съм засегнал негови интимни партийни чувства и позиции. Не съм целял това. Просто се радвам, че партията възвръща истинския си лик.
Георги ЯНЕВ
