НАЙ-НОВИ:

Писмо от октомври 1944 г. проговаря чак сега за съдбата на „ликвидиран“ журналист

Към стаята с архивите в Плевен водят стръмни стълби, а мирисът на стара хартия и влага се усеща отдалече. На последния етаж, сред тоновете документи, наредени в дълги редици от рафтове, лежи едно писмо, което макар и попаднало тук случайно, разкрива поразяващи детайли около изчезването на главния редактор на вестник “Северно ехо” Петко Попов.

С бели ръкавици директорът на Държавния архив в Плевен Маринела Йорданова отваря плик, откъдето вади 14 пожълтели, но много добре запазени страници от ученическа тетрадка. “Това е един от най-ценните екземпляри, които се съхраняват тук, затова трябва да сме внимателни”.

На гърба на плика пише “Петко Попов – ликвидиран от народната власт”. Не е ясно кой е добавил това уточнение върху плика, но страниците са написани от самия Попов на 10 октомври 1944 г. и са адресирани до неговия приятел д-р Христо Попов. Били са нужни близо 70 години преди парчетата от тази история да бъдат подредени, така че да придобият някаква цялост.

‘Разказът е много истински и личен”
Маринела Йорданова и колегите ? от плевенския архив откриват писмото при техническа обработка на документи, които през 1979 г. са били иззети от архива за издирване на информация от МВР, но години по-късно са били върнати обратно.

“През 2012 г. те отново дойдоха при нас и сред купищата намерихме един плик. Отворих го и започнах да чета. Направи ми изключително силно впечатление и ме развълнува.”


Петко Попов
Главният редактор на вестник “Северно ехо” е арестуван на 1 октомври 1944 г. и както личи от думите му, самият той така и не разбира какви са причните за последвалите събития, за които неговите близки, водени от страха, не обелват и дума чак до падането на комунизма. “Разказът е много истински и личен”, казва Йорданова

“В онзи момент влизат в двора трима милиционери и без да ми обяснят защо, ме арестуват. Направиха и обиск без да намерят нищо. Откараха ме в Държавна сигурност, където имаше и други арестувани граждани”, пише Попов до своя приятел.

Още същия ден под строга охрана журналистът е откаран в затвора. Първите няколко дни са протекли нормално. “В петък, 6 октомври, ни лишиха от храната, която ни носеха от вкъщи и ни дадоха храна от затвора”.

В писмото Попов описва как през килията е минала “някаква комисия от три лица, за да провери затворниците”. Помолил е да бъде разпитан или “най-малкото да ни кажат защо сме задържани”.

В писмото Попов прави догадки, че причината е вестникът, който ръководи, но както става ясно по-късно – това предположение се доближава само отчасти до сценария, умело написан от тогавашната власт.

“Всички плачехме и се молехме да ни пощадят”.
“Няколко дни преди това бяха ме викали в Държавна сигурности и искаха някои сведения по редактирането и издръжката. Казах им, че моите сметки са ясни, а вестникът е имал чисто български характер, което може да се установи всеки момент. Питаха ме имал ли съм връзки с германците – отрекох, защото вестникът е преди всичко локален и не може да представлява такъв интерес за германците”.

“Вълнуващо е много, като четем писмото. Той е много развълнуван и, разбира се, изплашен’, казва Маринела Йорданова, когато за пореден път погледът ? минава по редовете от страниците с почерка на Попов.

Журналистът не е изплашен от условията в затворническата килия, нито от неяснотата около задържането си, а от ужаса, който постепенно се развива пред очите му.

“Мълчи!”. Това единственото, което той и останалите задържани чуват, когато попитали накъде ги водят. Всички били качени в камионетка. “Всички плачехме и се молехме да ни пощадят”. Малко по-късно пред камионетката се изправил мъж, който дал знак на шофьора да спре.

“Дръпна доктор Хаджи Генчев до синора на шосето. Докторът се помоли да го пощади, но лицето стреля и го уби. Разбрахме вече какво ни чака”.

Журналистът описва всички тези детайли в писмото към своя приятел, което е успял да напише седнал в една лозарска колиба в полето.

“Подкараха ни през една нива и ни заповядаха да се пръскаме. В това време започнаха да стрелят по нас.” Един от куршумите одраскал бузата му, а той се спасил като паднал на земята до телата на хората, с които минути преди това пътувал и разговарял в камионетката. Престорил се на застрелян, а когато суматохата отминала, избягал.

“Като ранено животно”
“Една нощ след три дни влязох в една лозарска колиба. Там имаше едно шишенце мастило и няколко ученически тетрадки. Сякаш провидението ги е оставило”, пише Попов. Писмото съдържа не само подробностите за събитията около задържането, бягството и укриването, но и недоумение, както и една молба на човек, който обикаля лозята “като ранено животно” и не знае как и къде ще посрещне следващия ден.

“Скъпи приятелю, аз предчувствам, че съм най-жестоко наклеветен. Ти знаеш колко твои статии бяха изхвърляни от вестника като “неотговарящи на духа на времето”. Ти знаеш, че още преди 10 години аз отказах сътрудничество на Георги Марков… Заклевам се в името на жената и децата си, че с германците не съм имал никакъв досег и никакви пари не съм взимал от тях. Кажи на Пенка, ако аз умра, да се годреее с името ми, защото то не е опозорено. Зaтова пиша на теб, бъди й съветник и напътствай в живота”.

С тези думи и датата 10 октомври 1944 завършва писмото си Петко Попов. Не е ясно как е стигнало до своя получател, дали е било занесено лично, дали е пуснато по пощата, или е имало друг път.


Писмото, написано от Петко Попов, 1944 г.
След като прекарва няколко дни в лозятата, главният редактор на вестник “Севрно ехо” се укрива при свой познат, разказва внукът му, 60-годишният Емил Георгиев. След като от Държавния архив в Плевен се свързали с него, за да му покажат писмото през 2012 г., той успял да си отговори на някои от въпросите, които са били тема табу в семейството.

“За дядо ми до 1990 година вкъщи въобще не се говореше”, казва внукът на журналиста и допълва, че е направил опит да се свърже с д-р Попов – приятелят, до когото пише дядо му, но “този човек е починал, а наследниците му отдавна са се изселили от Плевен”.

“После разбрах, че баба ми е получила писмото тогава. Показала го е на децата си. В един момент вуйчо ми, който е дете от първия брак на дядо ми, за да стане жена му партиен член, го носи на директора на милицията в Плевен”, разказва Емил Георгиев.

Ето как писмото е стигнало до архивите впоследствие – или забравено, или оставено между други документи от някой, който е искал тази история да види бял свят, било то в годините след 1989 г., в които убитите не се водят за безследно изчезнали.

“Никой нищо не знае”
Петко Попов се укрива при свой приятел няколко дни, а след това стига до дома си. Съпругата му го крие на тавана, но съседите виждат, че вечер помещението на последния етаж свети. Това е краят на тази история.

“На другия ден милицията прави блокада на улицата и го арестуват. След това никой нищо не знае”, казва Георги Георгиев през сълзи.

Той разказва, че дядо му е бил един от журналистите от различни европейски държави, посетили Катин, за да покажат случилото се по време на клането. “Никой от тези посетители след това не е останал жив”.

На 5 март 1940 г. съветското Политбюро издава заповедта за провеждането на Катинското клане, при което са разстреляни 22 хиляди полски офицери, политици и интелектуалци. Жертвите са взети като пленници, когато Съветският съюз нахлува в Полша през септември 1939-а.

И до ден днешен никой не знае какво се е случило с журналиста. Не е имало съд, нито опело. Не е имало и погребение. Властите по-късно обявили Петко Попов за безследно изчезнал.

Ивайло Везенков www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036. Подкрепи ЗАРАТА с поне 1 евро, отнема по-малко от 1 минута.

loading...

Вашият коментар

Виж още:
В подкрепа на забрана на фермите за ценни кожи в…