След бурята
И изведнъж реката полудя…
Повлече гневно камъни и клони
и бреговете стръвно с длан изрони,
и в кал удави празните гнезда.
А бе като жена по своя път –
извиваше снагата си честита.
И не един добитък се засити
и се въргаля в хладната й гръд…
Но лятото, щом спихнеше от глад
и лъсваха ребрата й до голо,
отдръпваха се тънките тополи
и я кълнеше страшно всяка гад.
И тя търпя – не ден, не два, не три…
Изправи пресушените си кости,
измоли тоя страшен дъжд от Господ
и всяка твар по пътя си затри.
А след това отново се прибра,
брега си подреди от двата края,
усмихна се, по-слънчева от Рая,
от ангел по-смирена и добра.
… И никой не посмя да я ругае…
Ники Комедвенска
