ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 5, 1990 г.
НАИСТИНА ЛИ ВСИЧКИ СМЕ
РОЖБА НА ТОТАЛИТАРНИЯ РЕЖИМ
ПОЗАКЪСНЯЛ, НО НЕОБХОДИМ РЕПОРТАЖ ОТ СРЕЩАТА МЕЖДУ РЪКОВОД-СТВОТО И ТРУДОВИЯ КОЛЕКТИВ НА ЗОТ „СВЕТЛИНА”, СЛЕД КОЯТО ГЛАВНИЯТ ДИРЕКТОР БЕ ПРИНУДЕН ДА СИ ПОДАДЕ ОСТАВКАТА
Този наложен на ръководството диалог се проведе в края на миналата година. И ако се връщаме към него, не е защото се различаваше в познатия ни вече сценарий на подобни срещи; защото бяха повдигнати редица съществени за бъдещето на предприятието въпроси и най-важното – защото имаме твърде неочаквано за мнозина продължение…
Рано сутринта на един от последните за 1989 г. работни дни голяма група от основните цехове спират работа. Тази необявена стачка е с едно единствено искане: да се проведе незабавна среща с ръководството на завода. След кратки консултации ръководният екип отстъпва от своя лозунг „Сега най-важен е годишният план!”. За срещата, насрочена още на обяд същия ден, настоятелна покана от името на работниците получихме и в редакцията.
Началото на предизвикания диалог с нищо не предвещаваше по-сетнешната буря. Както много пъти досега главният директор Костадин Хаджидиев застана на трибуната и със зле прикрита досада и умора започна да отговаря на многобройните въпроси, набързо сърани от различните производствени звена. В интерес на истината, имаше всякакви въпроси: и от онези с години „спряганите” – за условията и нормите на труд, за бъдещото развитие на колектива – за оголването от кадри и специалисти, за ниската рентабилност на производството, за ползата от административно-командното присъединяване на завода към фирма „ДЗУ”. Имаше и съвсем не лицеприятни „страни”: не са ли много зам.-директорите, какъв е общият годишен доход на всеки от ръководителите, как се разпределят целевите награди и премиите…
Препълнената зала често изразяваше несъгласие с някои отговори с „А-аа-а”, а нерядко и с … „У-у-у”. Някъде след първия час монологът на главния директор бе прекъснат. На трибуната застана Денчо Денев, организатор на производството в монтажния цех. Всъщност истинският диалог започна оттук, от това колкото емоционално, толкова и рационално изказване. Ето редове от него:
„Защо трябваше ръководството да чака 46 дни след 10 ноември ние, работниците, да му подскажем, по-точно да го принудим да организира тази среща?…
„Колко пъти е поставян въпросът за реалното отчитане на готовата продукция… кого лъжем с тази стъкмистика – ЦК, Общинския комитет, държавата или себе си?…”
„Казано бе, че заводът няма достатъчно фонд „Работна заплата”… Има няколко пътя да увеличим този фонд: „безупречна организация на производството, премахване на всякакви излишни разхода за единица продукция, внедряване на нови изделия с високи качества и съкращаване на административния персонал…”
„Ако проектираме тоталитарната система върху нашия завод, ще се получи един пресечен конус… Колко началник-цехове, низови ръководители при нас могат да станат и да си кажат думата свободно…”
„Колко души са почивали това лято в директорските апартаменти в почивната станция в Китен?… (глас от залата: „Нашата малка „резиденция”…)
По-нататък това трупано с годините мълчание бе буквално взривено. На трибуната един след друг заставаха инженери, икономисти, механици, обикновени работници, всеки със своята болка. Дълго таена, незачитана, пренебрегвана. Ораторите бяха толкова много, че дори ми е трудно само да ги изброя. Колективът бе готов да изслуша всеки, който имаше да каже нещо. Дори в хода на самата среща възникна и бе осъществено едно неочаквано предложение: да бъде намерен и поканен да участвува в разговора някогашният „грешник” Йордан Дамянов, позволил си преди години да огласи премиите на ръководството и естествено в духа на онова време (по-точно безвремие), принуден да напусне завода…
Всичко казано, открито или в подтекста, от представителите на трудовия колектив очерта една печална истина: между работници и ръководители съществува дълбоко недоверие, надигната е китайска стена, неусетно, но търпеливо, методично изграждане в годините на казармения социализъм…
При второто си появяване главният директор Хаджидиев се опита да подели вината за тази ерозия между ръководството и колектива. „Ние, каза той, малко или много всички сме рожба на тази командно-административна система, на тоталитарния режим…” Мисля, че трудно можем да се съгласим с едно такова обяснение. Да, онези, които бяха премествани като пионки по хоризонтала (а нерядко и по вертикала) на пирамидата, независимо от качествата и грешките си, онези, които носят в гените си рецидивите на личния режим, наистина са негови рожби. Но онези, работните пчелици, които събират прашеца за нектар, по мое дълбоко убеждение бяха и са жертви на този режим. Може да не са безгрешни, но не могат да делят една вина с грешниците.
Няколко дни след това събрание главният директор на ЗОТ „Светлина” си подаде оставката. Иска ми се да вярвам, че не само той, но и още много други необходими грешници са проумели: не можеш да участвуваш в разрушаването на нещо, ако сам, с любов и старание, си го съграждал.
Матей БОНЕВ
Наистина ли всички сме рожба на тоталитарния режим
