ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 33, 1990 г.
МОНОПОЛИЗЪМ И КОНКУРЕНЦИЯ
[ad id=“225664″]
Доскоро нашите специалисти по политическа икономия убеждаваха, че това страшно понятие монополизъм съществува само на Запад – в лошия, стар, империалистически и монополистически капитализъм. Учебниците по политическа икономия все още изобилстват от разновидности на проявите на монополизъм във високо индустриалните капиталистически държави. В политическия речник е дадено нетърпящо възражение определение, че монополизмът е средство, с което държавно-монополистическият капитализъм диктува високи цени и извлича монополно високи печалби и е един от показателите за общата криза на капитализма. Няма нито дума за антимонополните закони на Запад, нито дума за монополизъм в нашето „светло” социалистическо общество.
Какво се оказа в действителност?
Още преди 100 години американците първи осъзнават негативните страни на монополизма и през 1882 година приемат първия антимонополен закон. Като първи, законът е с твърде ограничено действие – забранява само на железопътните корпорации да се договарят за установяване на единни тарифи за превоз на стоки. Но през 1890 година новият антимонополен закон е с повсеместно действие. Така нареченият „Закон на Шърман” забранява създаването и съществуването на тръстове и обявява монопола за углавно престъпление. В по-късните години законотворчеството против монополизма продължава.
[ad id=“263680″]
В основата си антимонополните закони, приети в повечето високоразвити индустриални държави, се свеждат до следното:
● обявяват се за незаконни всякакви съглашения, договаряния между фирмите, насочени към установяване на по-високи цени, към ограничаване на конкуренцията;
● забранява се изкупуването на акции от конкурентна фирма (1914 г. „Закон на Клейтън”) с цел да не бъде погълната и след това да бъде установен монопол;
● със същата цел по-късно законът се доразвива, като се забранява изкупуването и на физически активи на конкурентни фирми (1950 г.);
● забранява се на фирмите, произвеждащи крайни изделия, да „поглъщат” фирми, които предлагат комплектуващи елементи или материали за тях с цел да не се допусне прекалено засилване на конкурентоспособността им;
● не се допуска една фирма да бъде единствен производител на даден продукт в страната (в това правило се допуска изключение: с цел да се стимулира новаторството и стопанската инициатива, когато някоя фирма създаде нов продукт за пазара, тя има право 2 години да бъде единствен производител. След това е длъжна или да направи публично достояние пред цялото общество производствения секрет на новия продукт, или да се раздели на две или повече независими една от друга фирми).
Докато Западът измисляше всевъзможни начини да задуши всяко новопоявило се проявление на монополизма, в нашето „лишено от всички отрицателни страни на капитализма” социалистическо, „безкризисно” стопанство, монополизмът се разви с пълна сила. Нещо повече, без да се интересуваме, че на Запад той е обявен за углавно престъпление, у нас той бе превърнат в държавна политика. Провъзгласена беше доктрината, че само мощните, уедрени предприятия са в състояние да изградят модерна производствена база и да произвеждат продукти с най-ниска себестойност и най-високо качество. В резултат на тези „добри” намерения буха създадени огромни заводи, на които бе възложено да бъдат единствени производители на съответните продукти в страната.
По-късно идеята бе доразвита и под формата на социалистическа интеграция и специализация, в рамките на СИВ, монополизмът на големите заводи прескочи рамките на страната и се разпростря в целия социалистически лагер. На България се падна „честта”, по силата на тази идея, да стане абсолютен монополист в областта на каростроенето и електронните дискови запаметяващи устройства.
[ad id=“236999″]
Като естествена последица се проявиха присъщите на монополизма черти – високи цени и неестествено високи печалби. Поради затвореността на пазара на СИВ цените на някои изделия достигнаха 10 пъти над средните световни цени. От друга страна, партньорите, с които търгувахме – СССР, Полша, ГДР, Чехословакия, Унгария – ни налагаха също така своите ненормално високи цени. И ние плащахме, защото такава беше уговорката. В крайна сметка не се знаеше кой печели повече и кой кого лъже.
Докато в междудържавните плащания играта на надлъгване и нереално високи цени се развиваше външно по-незабележимо, то монополизмът на предприятията – производители на стоки за масовия потребител, се усещаше твърде осезаемо. Въпреки опитите на държавата по административен път да наложи контрол на цените и да ги задържи, устремът им нагоре, особено през последните години, стана неудържим. Всички производители научиха и безпогрешно прилагаха една и съща схема: нов модел, нова съставка или съмнително подобрение (които променят себестойността на стоката с 2-3 %) нова цена с нарастване 50 до 80 на сто.
Монополизмът в социалистическа България разви и един признак, който в западния свят, базиращ се на пазарно стопанство, нямаше условия да се прояви. Монополизмът освен високи цени, започна да диктува и ниско качество. Механизмът беше следният: само един производител, липса на избор, недостиг от стоката на пазара. Купувай и бъди щастлив, че са те удостоили с правото да купиш! Но качеството не удовлетворява? Толкова можем! Това са ни възможностите! Ако не ви харесва – намерете си другаде. Имаме си достатъчно клиенти. Така е със стоките за бита, така е с договарянето в търговията, така е със суровините и изделията за промишлеността.
Какъв е изходът?
Задължително въвеждане на конкуренцията със закон. Конкуренцията е най-добрата противоотрова срещу монопола. Законът трябва да задължава една и съща стока да се произвежда най-малко от две независими една от друга фирми.
[ad id=“218001″]
Някои ще възразят веднага, че България е малка страна и не може да си позволи лукса да изгражда по два автомобилни завода, по два завода за хладилници и т.н. Вярно е, но и от това има изход. Законът трябва да предвижда, че ако няма втори производител в страната, тогава трябва да се намери търговска фирма, независима от първата, която да внася стоката от вън. Но това е възможно, ако е налице следващото условие: конвертируемост на лева. Ако това условие е налице, търговската фирма сама ще предложи услугите си и ще побърза да запълни празнината с по-качествена и по-евтина стока. Оттук пък следват другите необходими условия: неограниченост на вътрешната и външната търговия, без оглед на фирмата на собствеността – държавна, кооперативна, частни; пазарно формиране на цените, а не по административни критерии от така наречения „Комитет по цените”; пълна свобода на стопанската инициатива.
Но дотук изброените условия са все признаци, присъщи на пазарното стопанство, така че ако искаме да направим нашите стоки по-качествени и по-евтини, да бъдат конкурентоспособни, трябва задължително да премахнем монополизма и да въведем пазарно стопанство в пълния му вид.
Н.с.инж. Иван ТЕНЕВ
