Котешкото къпане или защо жените прощават

Гъста неделна сутрин… не знам защо, но в съзнанието ми (то па едно съзнание) се дотътри един стар спомен. Сетих се за най-големия ни скандал с любимата, който се случи преди три или четири години. Отново беше рано. Отново мазна сутрин – протягам се като някой дървесен лишей. Поглеждам телефона си – 10:30… безбожно рано е. Как ли съм се събудил?! Нора липсва в кревата, но я чувам да беснее оттатък. Снощи бе упорито зла и не ми каза дори дума. Пуска прахосмукачката – никога не бях виждал или чувал да я ползва (вкъщи е непоносимо чисто), въпреки че у нас живее пиян октопод клошар в мое лице. Сърдита е. Нарочно ми вдига шум, но е направила голяма грешка – пуснала е без да иска в спалнята при мен котката Ивелина. Слагам си я като шапка, а тя ми бръмчи сладко със съществото си. Унасям се. Спя все едно съм забравена в библиотека въдица. Тряссссс…. Дигам глава (после разбрах, че Нора е стоварила с бяс новата микровълнова в центъра на кухнята). Лежи ми се още. Разказвам си сам няколко вица и силно се смея (два не ги бях чувал). Обувам огромните пантофи имитация на тигрово ходило, нарамвам Ивето. Ставам. В хола ме посреща чистото зло – зло толкова бистро и всеотдайно. С пламъка на Чърчил му викам: „Норо, напръй ми кафе, деба.” Става от мястото си – очите ѝ са побелели до червено. Слага джезвето. Гледа ме с някаква ненаситна омраза. Водата завира. Добавя кафето, захар. После и няколко лъжици от снощната мусака. Изсипва всичко в любимата ми чаша. Тръшва я на масата. Отпивам, палейки цигара – течността има вкус на повърнато от болен човек. Пия втори път – не е толкова лошо, даже ми се услажда. Бъдещата ми годеница не издържа: „Ах тииииии… мизерник на мизерниците… боклук до казаните… как можа да го направиш… Свиня.” Стреснах се, гласът ѝ прилича на нещо средно от ръждясала моторна резачка и компресор у въгледобивна мина. Събирам смелост и с величествената гордост на подметка питам: „К’во тиа, ма?” „Тъпакоо, знам, че си спал с Петя от осмия, малоумник такъв!” „Спал съм я – направо и пръснах мозъка, но това беше преди изобщо да те познавам.” „Идиот, а за мен не помисли ли?” „Ъм-м… как да помисля, като дори не съм знаел, че те има.” „Само оправдания, изобщо не те е било грижа за мен, олигофрен. Какво като не сме се познавали – не можа ли да се сетиш, че ще ми е кофти, животно!?” Бучи, трещи, джаска вратите. „Виж, Кольо, аз излизам с приятелки. Искам да изкъпеш котката. Чау.” Каква отмъстителност само. Сипвам си бира. Ивето е най-чистото създание на планетата, все се мие, но кожухчето ѝ смърди яко на цигари. Вземам да я помириша… верно… козякът вони на пепелник в рокерски бар. Тя обаче е крайно неводолюбива твар. Ще се измъчим с тая задача. Ивелина е добро и смирено същество. Спомням си как, когато беше родила, ѝ криех котенцата. Взимам едното от кашона и го потулвам някъде. Тя идва при мен. Сяда. „Мау.” Казвам, че нищо не знам, но Ивка бързо го намира, защото рожбата ѝ шумулка. Докато го върне обратно, вече съм откраднал второ. Брои ги – не излизат. Пак идва при мен… Беше невероятна майка. Ще погледаме телевизор, за да притъпим мозъчната си дейност преди мъчението. Индийски сериал – явно някой е казал нещо потресаващо, защото дават реакцията на героите поотделно. Всички се пулят като бухали в стопански двор. Гледат се, споглеждат се, кокорят очи сякаш се мъчат да пръднат. Напрежението расте. Минават сигурно двайсет минути. Изведнъж един мустакат казва: „Да”. Айдееее отиде още двайсет минути блещене. Изгасям простия сандък. Слагам си зимните ръкавици(не че имам летни) – ще влизам в боя. Пълня ваната, нося верото. Взимам Ивето, а тя доверчиво ме прегръща. Разпервам ръце напред – държа я точно над ваната. Пускам. Не знам дали докосна и един атом от водата, но така подскочи отгоре ми, че аз паднах на вратна стойка във водата. Срутил съм всички етажерки връз себе си. Мазилата на Нора се разтварят около мен. Виждам оголен кабел. Това се нарича хватателен рефлекс – човек е създаден, за да пипа и проучва околния свят. Естествено ме удря ток – така силно крещя, че чак ми настръхват ноктите. Излизам от банята мокър до черва. След малко се звъни. Отварям вратата. Полиция. Двама са. „Господине, получихме сигнали, че в този апартамент се коли овца! Може ли да влезем?” „Улазайте, маа ви деба.” „Господине, дръжте се уважително с органите на реда да не ви отведем в районното. Защо изглеждате толкова зле?” „Сбих се с бойлера.” „Аха… записвам си – нанасяне на побой над домакински електроуред. Защо го направихте?” „Вижте, момчета, знам, че не ви е лесно и че има свестни хора сред вас, но сега не ми е до разправии. Имам семки, подарявам ви ги.” „Верно ли, благодарим.” Връчвам им пакет слънчогледови и такъв с тиквени. Козируват и изчезват щастливи. Имам по-големи проблеми – банята е свлачище. Викам Ивчето – тя добродушно пристига. Простила е предателството ми. Новият план е да я изкъпя с тоалетна хартия. Намокрям и търкам – бозайникът издава хриптящ звук като на душевно болен хладилник. Помирисвам я – не е зле. Нора се прибира. Пила е. Обляга се на стената и ме зяпа – аз излъчвам дързост и красота, тя гордост и предразсъдъци. Сещам се, че мързелът е най-големия проблем в една връзка. Жените харесват твърди, но способни мъже. Искат действие, а не „оф, чакай да си догледам филма, оф, не ми се занимава сега…” Мен не ме мързи да обичам, мен не ме мързи да не хленча… Приближавам се към нея със стъпките на Зороастър… Питам сурово: „Ще ми се отдадеш ли?” „Да…” „А сега нека Бог да ти е на помощ…”

Никола Крумов

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=975632082491600&id=769354269786050


image0 (9K)