Преди години, когато гласувах на село, имаше едни много трудни местни избори и с майка дълго се чудехме, кой да подкрепим. Първият кандидат беше кмета, който купуваше от нас ракия на едро. Вторият бе доктора – единствен лекар на четири села(все ще опреш до него). Третият беше един учител, който винаги много ми е помагал. Гласувахме. В големия град ми е по-лесно да избера, защото не познавам лично претендентите – изневеряват ли, пияници ли са, кои са им роднините, свестни хора ли са, вонят ли, колко пари имат, кадърни ли са в професиите си, тачат ли корупцията, обичат ли сестра си или се карат за имоти… Нищо не знам. Реално в градовете се гласува за партии, а в селата за личности(разбира се, има изключения). Да си дадеш вота, прилича на това да ти се пикае нощем – мързи те до болка, но после изпитваш облекчение и нещо като прилив на съвест. Трябва да се обличаш; да се миеш; да вървиш(не дай боже да се наложи да палиш колата); да се редиш на опашка; да изтърпиш любопитните погледи на опулената изборна комисия… Пенсионерът дето маха белия лист от урната е отишъл по нужда и в помещението настава бъркотия – застъпниците се карат на висок глас, председателката крещи в истерия, полицаят псува всички наред, гражданите от опашката се разбунтуват, а някаква бабичка е изгубила внучето си, което в суматохата е изяло бюлетина. Едно и също всеки път. Въпреки всичко, според мен е важно да се гласува.
Никола Крумов
