Който е имал мазол от писане – да прочете, за останалите текстът ще е непонятен

С това заглавие направо отказах 80% от читателите, минимум 50 от 100 няма да ме разберат.

Връщам на забързан каданс няколко десетилетия и се виждам вързана на две опашки, върху които блестят колосани пандели. Още преди да тръгна на училище много обичах да рисувам. Трябваше ми само бял лист, молив и възрастните забравяха за мен. Магията на рисуването ме държа дълги години във властта си, докато майсторях картинки и в лексиконите на вече поотрасналите си деца. Все още и внуците ми закачат от това мое увлечение, но за съжаление все по-рядко. Да ви призная, сега нарочно взех химикалка и тетрадка.

[ad id=“225664″]

През 20 век, в края на 60-те, в първи клас ни учеха да пишем тънко и дебело. С мек молив НВ ставаше най-красиво. Бастунчета, чертички, овали, букви, цифри, с лек наклон – в специално разграфени кутийки, голямо удоволствие! Извъртах тетрадката под ъгъл, а онези искрящи твърди пандели надничаха отгоре как малките пръстчета натискаха молива за дебелия ефект и отпускаха, за да стане чертичката по-тънка. Баща ми остреше това „оръжие” професионално – изтъняваше графита и перфектно оформяше дървената част на симетрични отрези. Винаги имах поне по 3 в ученическия несесер.

[ad id=“263680″]

В моето начално училище „Димитър Благоев”, в Стара Загора, обзавеждането беше много старо. В средата на чиновете имаше кръгли дупки, които не знаехме за какво служат. Учителката ни каза, че те са се използвали за мастилница, но времето им отдавна беше отминало. За нас те останаха само атракция. Големи трепети предизвикваше очакването на кого ще разрешат да започне да пише с писалка. Модата в аксесоарите винаги е командвала парада. И тогава за надмощие се бореха обикновената с автоматичната писалка. Който се справяше добре с молива, преминаваше на онзи така цапащ и коварен атрибут в калиграфията. По-късно ги заместиха химикалките и нямаше повече посинени пръсти и големи мастилени петна, но с нововъведението залезе царството на тънко-дебелите букви. За да се научим да пишем правилно, то бяха диктовки, то беше чудо. Писане, ама писане…

[ad id=“236993″]

Основните действащи инструменти неминуемо си оставаха 3-те пръста на дясната ръка /разбира се, на десняците/. Стана дума за мазол в началото. Най-потърпевш от безкрайното писане е средният пръст, на който от вътрешната страна до показалеца, се оформя вдлъбнатина на мястото, където ляга ‘писалото’, а в горната част е мазолът, заради когото ме налазиха спомените. Него продължих да си го отглеждам през годините и докато той беше налице и дупчицата под него, успехите ми в ученическия бележник се виждаха. После той ме отведе в добро средно училище, след това аз му купих билет за малко по-далеч от родния град. Там той здраво се потруди и винаги ми е бил помощник, без да иска нещо в замяна.

Благодарна съм, че все още го имам въпреки съвременната техника. Обичам да оставам насаме с него, с листа и химикалката.


image0 (9K)