[ad id=“225664″]
/На Камелия Кондова/
Нямам време
да бъда безгрешен,
една крачка,
последна,
остава
до дръвника –
парче от череша,
в спомена
детството залюляла.
Разноцветно тълпата приижда,
като люспа блести ятагана.
[ad id=“236993″]
И сред хиляди погледи виждам,
как ме милват очите на мама.
Свята Майко,
прости ми!…
Не искам
мисълта ми до хляба да спира.
Човек първо с главата си мисли,
после точат за нея секира!
Тя ме вика над всички по име,
от високото татко ни гледа…
Стръвен вятър в камбаната вие,
ядно блъска езикът й леден.
И извиквам без капчица вяра:
БОЖЕ МОЙ, на кого ме остави?
Правя крачка…
А в гърлото пари
вик за милост,
от болка задавен!
Еква бясната камбанария,
от плача на камбана пробита
и превивам над дънера шия,
за да мога да скрия сълзите.
[ad id=“263680″]
…Ала вече палачът замахва,
в струя кръв по дръвника се стичам
и очите на мама видяха
как синът й в небето изтича
С гняв безсилен…
Ограбена.
Клета,
гази в дългото черно на здрача…
И заплакват онези поети,
дето още си нямат палачи.
Из „Птици в нощта“
