/На Петър Анастасов/
Казанът ври, а аз дърва му нося
преди да скоча в него и да кипна,
и на мехури да съм от въпроси,
които пукат и нагоре литват.
И думите кръжат виновни, неми
в страха от истината премълчана,
че всеки в смърт на други е заченат
и със сълзите им соли казана.
И без да знаем мъкнем чуждо бреме,
което в клещи от тъга ни стиска.
Не струва пет пари живот без време
и всеки до последно всичко иска.
С листата вдишва, в унес влюбен дреме,
очите щом обичат са пияни,
но щом раздяла радостта му вземе,
проглежда истински в скръбта през рани.
Със себе си е вечно в надпревара.
Догонва се, дори ще се задмине
в казана врящ, додето стане пара
на дух дъхът му… И към Бог замине…
Светът тогава губи цвят и мирис
и чувството за нужда и за смисъл.
Единствено небето има милост
с която стиховете да допише.
Внезапно осъзнава щом погледне,
в очите края и сълза го парне
че няма първа смърт, само последна –
и в нея лягаме еднакво равни.
А всъщност, два пъти човек умира –
веднъж, когато времето му свърши
и втори път небето щом прибира
последния, сълзи за него бършещ.
Из „Птици в нощта“
