– Господин съдия, вслушайте се в тишината. Чувате ли? Чувате ли как буците пръст тропат по капака на ковчега на моя доверител?
– Адвокат Фингаров, каква пръст, какъв ковчег? – стреснато подскочи почти задрямалият съдия. – Гледаме все пак дело само за обида…
Адвокат Фингаров трескаво разлисти разпиляните пред него страници и смутено се усмихна:
– Извинете, господин съдия, объркал съм пледоарията… Моля да ме извините!
След това извади от черната чанта нов напечатан текст и отново започна с апломб:
– Господин съдия, черна неправда протяга хищните си пръсти към гърлото на моя доверител…
– Протестирам, господин съдия – скочи адвокатът на другата страна. – Вярно е, че моите клиенти са леко мургави поради етническата си принадлежност, но да се наричат черни, е груба обида!
– Господа – помирително вдигна ръце съдията, – нека продължим преди Българският хелзински комитет или някоя друга организация за защита на ромите в България да е отнесла такъв дребен проблем до Брюксел. Предлагам ви да караме по-експедитивно, за да осъдим българина до обяд.
Бурни ръкоплещания в съдебната зала подкрепиха думите на съдията. Групата на защитниците от Столипиново, която бе изпълнила пространството, издигна плакат с надпис “Циганите – бъдещето на България”. Малката групичка привърженици на подсъдимия, всички видимо от български произход, се свиха в опит да станат възможно по-незабележими.
– Давайте свидетелите си – обърна се съдията към адвоката на ищеца. – Да чуем фактическата обстановка.
На свидетелското място се изправи потърпевшият – мургав мъж на средна възраст, издокаран с червено сако, жълт панталон и синя риза. Скромният му вид се допълваше от златен ланец провесен през врата с видимо тегло от неколкостотин грама.
– Името за протокола? – попита съдията.
– Зюмбюл Ахмаков Пезевенков – бодро се усмихна пострадалият и откри 4 златни зъба и сериозен гранулом на 5 горен, ляво, – 36 години.
– Къде живееш?
– При брат’чеда – махна неопределено с ръка на изток господинът от ромски произход.
– А той къде живее? – леко раздразнен зададе уточняващ въпрос съдията.
– Той живее при баджанака си – обстоятелствено поясни запитаният.
– Господин съдия – намеси се адвокатът на ищеца, – моят клиент живее в партерния апартамент на блок 200 в кв. “Изгрев”…
– Неее – размаха ръка ромът, пренебрегвайки предупредителните погледи на адвоката си. – Там не живеем. Там държим стоката. То колко апартамент е… Като сложим двата коня, прасето и катъра, за нас место няма. Ние живеем при брат’чеда.
– Запишете посочения от адвоката адрес – обърна се към секретаря съдията. – Казвай какво се случи…
– Ами един следобед аз, брат’чедът, баджанакът, големият син и още двама авери кротко си крадяхме от една празна вила тука наблизо. Дет’ се вика, скромно взимахме само туй-онуй, за да не ощетяваме хората. Таман бяхме качили в москвича печката, една спалня, маса и три стола, и бяхме почнали да сваляме керемидите, и се появи този грубиян, дето е седнал там, и ни нападна.
– Нападна ви? – с недоверие огледа навелия глава обвиняем съдията.
– Да ве, нападна ни. Почна да вика и да ни обижда.
– Казвате, че ви е нападнал – намеси се адвокатът, – обяснете подробно всичко.
– Ми почна да вика: “Какво правите бе, апаши недни”, “Мръсни крадци цигански” и други такива.
– А нападението? – поиска ново уточнение съдията.
– Хвана баджанака за ръката, таман кога носеше тежката входна врата, и го дръпна.
– Моля да отбележите, господин съдия, че обвиняемият е проявил непредизвикана агресия към моите доверители и то без да бъде провокиран от тях…
– Протестирам! – скочи Фингаров. – Трябва ли да напомня на колегата, че все пак обвиняемият е собственик на въпросната вила, която е била плячкосвана посред бял ден. Като частна собственост, той има право да защитава имота си.
– Господин съдия – обърна се към съдника адвокатът на ромите. – Погледнете обвиняемия. Десетки години е трупал на гърба на народа, има апартамент от 60 квадрата, вдигнал вила, даже не вила, а цял палат от 80 квадрата и когато бедните случайно видели отворена врата, което говори за безстопанственост, дори говори за покана да влязат, да разгледат, да вземат нещо за спомен, те гнусно и нагло са подведени от обвиняемия, който подло после ги напада. Каква мерзост – здрав и силен 70-годишен мъж напада без капка милост моите клиенти инвалиди.
– Инвалиди? – репликира го Фингаров. – Погледнете какви здрави мъже са. Най-възрастният е на 40 години, най-лекият от тях е 80 кг, а моят довереник тежи 60 кг с мокри дрехи.
– Ето – размаха купчина листове във въздуха адвокатът на ромите – медицински епикризи, заключения… Вижте – господинът пред вас страда от тежко исхемично заболяване, едва ходи. Братовчед му е развалина – на 32 е, а има 18 заболявания и всяко едно смъртоносно. Въпросният баджанак, който е нападнат пръв и е повален от обвиняемия, е доказано парализиран от кръста надолу. Да не говорим за сина на моя доверител, който на 17 години е прекарал 2 инфаркта и има тежка форма на бъбречна недостатъчност. И тези, бих казал живи трупове, хора, чакащи смъртта всеки ден, са били атакувано подло в момент, в който тихо и без да пречат на никого са събирали никому ненужни вещи, случайно намерене в една изоставена вила…
– Какво стана след като бяхте нападнати? – прекъсна съдията разпаления адвокат.
– Ами почнахме да се защитаваме – изпъчи се гордо Зюмбюл, – когато той размаха оръжието…
– Оръжие? -надигна се съдията. – Какво оръжие?
– Моля да ми разрешите да уточня, че обвиняемият е атакувал моите доверители с пазарска мрежа, която е превърнал в смъртоносно оръжие, слагайки вътре половин хляб, буца от 400 грама сирене и три домата по 100 грама всеки.
– Протестирам! – скочи Фингаров. – Да квалифицирате вечерята на моя доверител като оръжие, е връх на нахалството…
– Е – почеса се замислено съдията, – ако хлябът е бил стар, може да нанесе сериозни травми, нали?
– Това е несериозно! – изкрещя Фингаров. – Вие се подигравате с българското правосъдие…
– Предупреждавам Ви, адвокат Фингаров, че още една подобна квалификация и ще Ви отстраня от съда – строго го изгледа съдията. – Тука правосъдието е европейско, така че си подбирайте внимателно думите…
След това се обърна към потърпевшия, който скромно потракваше със синджира, докато чакаше българите да се разберат помежду си:
– Продължете, какво стана след като ви нападна?
– Ами… ние упражнихме правото си на законна самоотбрана. Всички се събрахме и отстояхме правото си.
– Искам да отбележа неравностойността на битката, която моите доверители са водили – обърна се към съда адвокатът. – Петима болни мъже и един юноша, грабнали по някоя тояга или камък, храбро са отбивали атаките на този подивял пенсионер.
– И да Ви кажа, господин съдия – намеси се ромът, – той през цялото време ни заплашваше, че ще извика полиция…
Залата се разшумя невярващо от наглостта на подсъдимия. Тук-таме няколко циганки припаднаха от ужас, неспособни да издържат на драматичността на събитието. Разплакаха се няколко бебета, леко подпомагани от майките им, които ги пощипваха по голите крачета.
– Това е цирк… – не издържа и за пръв път скочи обвиняемият. – Това не е правосъдие, а фарс, все едно дали български или европейски.
Това наля масло в огъня. Представителите на циганската фондация “Роман и Бах”, или “Рома Ебах”, или нещо подобно със сексуално звучене, задюдюкаха свирепо. Всички дърти цигани се изчервиха от срам пред явно изречените лъжи от обвиняемия. Три пълни циганки разкъсаха дрехите си и завиха на умряло. Представителите на Българския хелзински комитет възмутено размахаха трикольора и заиздигаха плакати с надписи “Българите за сапун не стават – само шампоан от тях”, “Не на дивия антициганизъм”, “Да запазим България чиста и свята република за циганите”, “Брюксел гледа…”. Напрежението достигаше критична точка. Съдията скочи на крака и почна да призовава за тишина. Уви. Справедливият цигански гняв се разрастваше неконтролируемо… Наглите опити на българите да успокоят ситуацията, както и появата на няколко полицаи, доведоха тумбата защитници на циганската правда до истерия. Заседанието бе прекратено, а залата опразнена. Настана тишина…
– Мисля, че е добре да приключваме – тихо предложи съдията, когато след 30 минути продължиха при закрити врати. – За мен казусът е ясен…
– А нашето право да се защитим! – скочи Фингаров. – А правосъдието?
– Даааа – проточи съдията, – вашето право… Къде са вашите комитети за защита? Къде са вашите тълпи от искащи правда роднини? Къде са вашите представители, които да докладват пред Европа? Нямате такива, нали? Като нямате, нямате и право да се защитите. Имате право на последна дума…
– Разчитам и вярвам в правотата на българския съд – трагично навел глава пророни обвиняемия.
– А Вие? – обърна се съдията към застаналия отново на свидетелското място Зюмбюл.
– 5000 лева, това е моята последна дума! – гордо изправи снага онеправданият.
– Момент, господин съдия – скочи адвокатът му, – само малка консултация с моя клиент…
– Разрешавам – кимна съдията.
Клиент и защитник проведоха бърз и явно изпълнен с напрежение диалог в ъгъла на залата, след което се върнаха пред съда отново.
– Моля да разрешите на моя клиент нова последна дума – обърна се към съда адвокатът.
– Разрешавам – кимна съдията.
– 10 000 и нито лев повече – отсече твърдо Зюмбюл. – И ако не я приемете, ще вдигна родата, ще обърнем 2-3 тролея в Столипиново, ще разбием 10 магазина, ще изнасилим няколко българки и българи, и ще сезираме всички европейски организации какви репресии прилагате спрямо мирното циганско население…
– Съдът се оттегля за обмисляне на присъдата – надигна се съдията и напусна залата.
– Дано си късметлия – наведе се към клиента си Фингаров. – Много се надявам да не е максималната възможна присъда. Все пак вижда се, че си лежал 30 дена в болница, имал си счупени ръце, крака, глава, вътрешни увреждания… Предполагам, че съдията ще е по-мек…
– Нима ще ме осъдят? – невярващо, с треперещ глас пророни пенсионерът-престъпник. – Та те крадоха, пребиха ме, едва не ме убиха…
– Е, признай, че си ги нападнал все пак… А и си оцелял… Ако те бяха убили, сега друго щеше да е, тях щяхме да съдим… Ама ти… Здрав български пенсионер… Оцелял си… Сега ще си носиш кръста.
Час по късно съдът прочете справедливата присъда. 3 години затвор с 5 години изпитателен срок и кръвнина от по 40 000 лева за всеки пострадал ром.
А по главната улица в Пловдив нехаещото българско малцинство спокойно си допиваше питиетата…
Из книгата на Илиян Илиев „Булгарни Разкази“: ЕДИН Е БАХ И ТОЙ УМРЯ. САМО „РОМАНИ БАХ” НИ ОСТАНА
