Седя пред компютъра, отворила съм нов файл. Прозорецът е бял и празен. А ми се иска да напиша толкова много думи. Да запълня толкова много празнини, останали между нас през годините, да те обсипя с толкова много любов. Но не знам как да започна. Страх ме е, че ако съм прекалено напориста, ще те отблъсна. Нали във всички женски списания пише да не признаваме открито чувствата си, да не изглеждаме прекалено лесни, защото мъжът щял да загуби интерес…
Но аз искам да съм лесна. Искам да съм на първия ред в сърцето ти. И всеки път, когато вдигнеш очи, да виждаш мен. Искам да съм като досаден летен хит, който въртят постоянно по радиото, за да оставя следи в душата ти. Искам да съм слънцето, което сутрин огрява прозореца и първо прокарва нежна ръка по лицето ти. Искам да съм дъждът, който се стича по лицето ти. Искам да съм вятърът, който те пронизва.
Искам да съм постоянно до теб. С теб. Да споделям въздуха, който дишаш. Храната, която ядеш. Откритията, които правиш. Приключенията, които преживяваш. Искам да бъда твоето настояще, с което планираш бъдещето.
Уплаших ли те? Едва ли звучи толкова страшно. Ако е така, и аз искам да преживея този страх. Искам да се впие в сърцето ми, да го сграбчи и да не го пуска никога.
Обичам те. Ето, казах го. Против всякакви правила и психологически съвети на знайни и незнайни автори на статии. Сега, като се замисля, не ми пука как ще го приемеш. Изпитвам задоволство от усещането, че мога да го изрека. Мога да го изкрещя. Да го прошепна. Да го напиша с устни върху тялото ти. Мога. Толкова много неща. Които да споделя с теб. Ако искаш… Там ли си още?
Листът ми свършва, но това няма значение. Защото животът е пред мен. А той е по-привлекателен от всеки бял лист. И върху него мога да пиша постоянно. Без дори да натискам клавишите на компютъра. С душата си.
Обичам…
/suvetizalubov.com/
