На 10 март се чества годишнина от спасяването на българските евреи. Този наш подвиг, като че ли остава недооценен в собствената ни страна. Живеем в дни на гняв и омраза. Гняв заради проваления преход, заради това, че съседа има по-хубава кола, заради ниските ни заплати, заради некадърните ни управници. Омраза към съседите си, че вдигат шум по никое време, омраза към циганите, че не работят и не плащат ток и вода, омраза към бежанците, че искат да отидат в страни, в които се живее по добре. Въобще омраза и гняв.
[ad id=“225664″]
И в такъв един ден, далеч от сутришните телевизионни блокове, където все някой разпалено ни уверява колко сме зле и колко мрачно и безперспективно е всичко, далеч от родната ми страна бяхме на една конференция. Беше пак десети март и пак в България беше дъждовно, а на конференцията изведнъж – не по темата(темата беше за възобновяемите енергийни източници) председателят прекъсна заседанието и каза:“Дами и господа, между нас има представители на страна, която през втората световна война е спасила своите евреи и не е разрешила те да бъдат изпратени и изгорени в газовите камери. Тази страна се нарича България.“ Цялата зала стана на крака и започна да ръкопляска. Само ние смутено стояхме по столовете си и така се разбра кои сме. При спомена за тази случка и сега се напълват очите ми със сълзи. Гордея се, че съм българин.
