Забравих
да преда глаголи,
заседнала съм в свойто
сито…
Ти колко пъти ме
помоли
да бягам от сърцето
свито?
И вият разярени
бухли,
провесили едни очи…
Мраза стопих, но пролет
чух ли,
умора колко
ми личи?
Страхувам се
със страх на заек,
застанал пред лисичи
порти.
Със своите слова си
паяк
увиваш, докато
говориш.
И щом поемеш ти
напред,
повличаш всичко в своя
ден…
във чашата – душа със
лед –
мисли си някога
за мен.
Гергана Димитрова, 10.ж , ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Из списание за ученическо творчество „Пътеки“
