[ad id=“225664″]
Мястото е на около три километра до родната ми къща. За увеличаване на пистата преди десетина години ни отчуждиха 35 декара наследствена нива. Но по-важно е друго. На Безмер работеха някога като авиотехници двама мои братовчеди. Но и това не е важно. Знаете ли кое е важно. Лятно време още преди да се преместим от дядовата ми къща в новата наша къща в другия край на просторния двор, майка ми на сайванта разтилаше широк вълнен дюшек на квадрати във винено червено и черно. И когато всички уморени – по-големият ми брат, майка ми и баща ми бързо заспиваха, аз продължавах да будувам в меката постеля и от моята извезана по-гладка от бузите ми възглавница да се отнасям в огромното звездно небе.
[ad id=“263680″]
Нищо не знаех нито за небето, нито за звездите. Баща ми беше ми обяснил само какви са тези светлини, които нощем шареха в небето: това са прожектори на летището, които наблюдават за англо-американски самолети от Турция. Не знаех кои са тези англо-американци, нито защо техни аероплани, както казвахме тогава, ще идват тайно нощем. Светлините се кръстосваха и сновяха по целия небосвод и върховете им се губеха в безкрайното небе. Англо-американциите така и не се появиха. А ден през ден самолети от летището излитаха и кацаха оглушително, гърмяха върху нарисуваните с варосани камъни по поляните самолети . И никой не даваха да припари нататък. А в дните на затишие хората отиваха да обработят нивите и да изкарат стадата на паша, а ние тичахме кой пръв ще стигне до снежнобелите гъби по зелените поляни. Ето че най-накрая англо-америкаците дойдоха. Под онова звездно небе няма кой да ги посрещне. Толкова сме се отдалечили от онези места. Светът там е друг. Трябва някой ден да отида в ограбената ни вече къща и поне да видя пак онези звезди.
[ad id=“236999″]
С племенника ми, който е калифорнийски гражданин, сме нейни съсобственици. Той по телефона от Америка ми казва, че я наглеждал от сателита и ме информира като ми се обади кой е жив и кой е умрял, защото поддържа връзка с познати от селото, от времето когато прекарваше летата там. Макар аз да живея на трийсетина километра от нашият общ запуснат и ограбен наследствен дом, който се оказва, че съм излязъл отпреди повече от половин век… След толкова време англоа-мериканците все пак дойдоха, от далече, от много долече, от там някъде откъдето идеше по пукащото се по шевовете радио в късна доба гласът на Димитър Мацанкиев. Баща ми го беше слушал още по време на войната и всеки път възкликваше: „Старото куче“. Негова най-висша степен на одобрение.
