Спасявам я всеки ден – от калните вади на апатията и неверието, от алчните уста на поредния самозабравил се политик, който с фелдфебелска безпардонност си позволява да разговаря с народа си…
СПАСЯВАМ Я от разпенените фобии на Г-жа Неблагодарност, която прекрачва гробовете на онези, които са намерили смъртта си по нашите земи, за да я има отново България…
СПАСЯВАМ Я от гузните мълчания на оратори и сценаристи, ненаучили една от най-важните думи в живота: БЛАГОдаря. Иначе казано: Дарявам благо… Най-благото ни дадоха – живота си, за да получим лелеяната свобода. Е, хайде, опитайте, не е толкова трудно да кажете: „БЛАГОДАРИМ ТИ, РУСИЙО, за извоюваната свобода!“
СПАСЯВАМ Я всеки ден от празното говорене, от мантрите на лицемерни самозванци, които разговарят на Ти с Апостолите на свободата, повярвали си, че и те са сред електората им…
СПАСЯВАМ Я от изтощената вяра на възрастните хора у нас – обидени, огорчени, забравени, след цял живот всеотдайност за Отечеството.
СПАСЯВАМ Я от тежките думи на децата и внуците ни, подготвили вече големите куфари за дълъг път… А в тях някоя грижовна майка е скътала наред с плетените вълнени чорапи за зимата – и едно малко Требниче, с български думи в него. Милата, тя не знае, че студеното първо превзема не нозете…
СПАСЯВАМ Я от себе си, когато си разреша да рухвам пред лицемерието и нихилизма, пред духовния фалит на поредния бивш приятел, готов до три пъти да се отрече от ценностите, в които заедно сме се клели…
СПАСЯВАМ оня свой детски спомен – татко ми – Бог да го прости! – рисуваше с удивителна точност картата на България. Със затворени очи я рисуваше! И разказваше, че някога, когато бил дете в поробена Добруджа, някой си домнул Станеску го бил с пръчка по ръцете, защото нарисувал на стената в коридора на училището същата тази карта – на България… Голяма, колкото една детска педя!
Само си мисля, май, ЧЕ Я СПАСЯВАМ, а всъщност, ТЯ НАС СПАСЯВА…
ЗАЩОТО…
Националната гордост и достолепие не са стока – да я сложиш на кантара и да я претеглиш – колко тежи… Достойнството ни на българи минава през избора, направен в едно Ганково кафене, минава през една вяра и надежда, че няма да сме сами по стръмното нагоре, че един Дядо Иван ще разтърси снага и ще дойде; минава през едно Черешово топче, което така и не гръмна както трябва, но светът го чу и изохка от болките на България; минава по-късно през призивното писмо на Достоевски, четено във всяка малка и голяма черквица на Русия; тропосва пътя през Самара и Шипка…
И ЗАЩОТО…
Достойнството ни на българи ни повелява да не забравяме КАК се стигна до възмечтаната свобода! Както и да тълкуват с късна дата днес някои историци, преминали през бакалските семинари на новата политическа реалност… И това е въпрос на избор. Защото извоюваната свобода далеч не означава, че сме станали автоматично свободни… Не, свободата, както е известно, е състояние на духа. В дадения случай тя се изразява в духовната сила, да можеш да кажеш: „Поклон! Благодаря!“ Тя е в това, да осмислим и собствените национални жертви и участието ни в постигането й.
ЗАЩОТО…
Свободата на духа е и в онази дълга минута мълчание, когато кръвта забучава в ушите ни и е толкова тихо…, че се чуват стъпките на историята. И нека си кажем: виковете на настоящето не са в състояние да заглушат тази тишина! Защото българинът, мерил открай време чело с Балкана, знае, че животът и смъртта в историята на един народ се срещат и догонват, но те оставят своите неопровержими знаци за потомците. Народът ни знае и друго: че могилите на падналите за свобода не бива да се прекрачват!
Нека сторим широк православен кръст и да поменем с благодарност онези, чиито бели кости легнаха в земята ни като триангулачни знаци – за да не се изгубим в историята ние, потомците…
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!
Елка НЯГОЛОВА
