ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 48, 1989 г.
„ДИНЕНАТА КОРА” НА МЪЛЧАНИЕТО
ПАВЕЛ КЪНЕВ
Умно го е казал народът ни, че „мълчанието е злато”. Само дето е забравил да добави, че това злато може да служи и на доброто, и на злото. И правилно, нека всеки сам стигне до цялата истина. Защото има различни златоносни мълчания. Едно запазва живота ти, друго – живота на другите. Едно те прави герой, друго – подлец. Или работата не е толкова в самото мълчание, а по-скоро кога и по-каква тема предпочиташ да мълчиш. Сега, времето в което живеем, не е такова, че за една дума да останеш без чест, средства, та дори и без глава на раменете си. Нали затова го нарекохме време на гласност и демокрация. Но, може би, едно е желанието, а друго – инерцията.
Професията на журналиста никога не е била и няма да бъде местенце за мълчаливци. Дори на против, по принцип наред със зрънцата истина върви и „плявата” – купища от ненужни и излишни думи без адрес, написани или казани ей така, за единия му хонорар. Не за последните сега ми е думата – тях винаги ще ги има, а за зрънцата, които журналистът отнася в бележника си след поредния си разговор.
Често съм чувал упреци откъде ли не защо не пишем за това или онова. Но как да пишеш, когато все се намира някой, който предпочита да спести истината? Или, както много често се е случвало, да се правят уговорки, че казаното не е за публикуване. Правят ги хора, заемащи възлови места в йерархията и колкото по-нависоко са в административната стълбица, толкова са по-предпазливи. Ако успееш да ги предразположиш, те като на изповедник ти доверяват личното си мнение – по принцип напълно противоположно на официалното им становище по даден въпрос.
За кризата, която нашето общество преживява, определена вина имат провалите в управлението на икономиката. Но последиците от тях едва ли щяха да бъдат така тежки за всички ни, ако „гениалните” концепции не се осъществяваха с мълчаливото съгласие на хиляди и хиляди стопански кадри, ако не си спестяваха мненията или несъгласието там, където трябваше да се говори: ако професионалната чест и човешката доблест не отстъпваха пред страха от наказание и лишаване от благинките на поста.. обектът за ведомствено мълчание грижливо пази на най-различни нива информация за истинското състояние на предприятия и цели отрасли, наричани стратегически. Преди време един финансов деятел, коментирайки лошото състояние на вътрешния пазар, ми каза, че то ще си остане същото, ако продължават да се трошат пари и валута за реализирането на нечии болни амбиции. Спомена и цифри, естествено с уговорка, че не са за печат, затова и не ги цитирам. Цифри, доказващи абсолютната нерентабилност на едно „стратегическо” предприятие. Логично възниква въпросът на кого то е необходимо? Какво стратегическо има в него, след като не може да възвърне дори и наполовина валутата, вложена в него? Същата онази валута, необходима за лекарства и медицинска апаратура, на селското стопанство, на предприятията от сферата на услугите и търговията, на производството на стоки за народно потребление. Нима здравето на хората или детските дрехи и обувки не са стратегически за държавата ни? А същата тази валута се взема от едно място. И ние трябва да знаем кой и защо я разпределя по този начин.
Гласността не е привилегия само на журналистите, а задължение на всички. За да не се превърне в гъделичкаща любопитството шумотевица, и са необходими различните мнения на специалистите от областта на икономиката, културата, правото и т.н. Излишно е да припомним, че истината може да се роди само в спора. Същата онази истина, която ни е така нужна сега. Премахването на монопола върху нея ще бъде и първата крачка към демократизацията на обществото ни.
Въпреки баналността му, ще използвам сравнението, че всички сме в един кораб – бяхме и ще бъдем в него докрай. Само че досега едни – малцина избраници, бяха на палубата, а други – мнозинството, стояхме в трюмовете и не ни оставаше нищо друго освен да вярваме, че се движим във вярната посока с пълна скорост. Днес разбрахме, че сме тъпкали на едно място; видяхме колко далеч са мечтаните брегове. Естествено е в такъв момент да се чуват най-различни гласове: че корабът потъва и всеки да се спасява както може; че там, закъдето сме тръгнали, няма нищо и трябва да се връщаме. Същественото е друго: дали ще останем всички на палубата или ще допуснем отново да ни спуснат в трюмовете, в иначе уютната тишина? Всеки сам трябва да си отговори на този въпрос. И ако след време пак станем за порицание пред бъдещите поколения, нямаме право да се сърдим на никого: ако пак се озовем на „пода”, след като сме стъпили на „динената кора” на мълчанието, доставена от нас самите.
