Даниел Моралес пред Betenemy: Бруно Акрапович бързо си спечели уважение и респект в съблекалнята на ЦСКА

Бразилецът Даниел Моралес е играл в България за Нефтохимик, Черно море, ЦСКА и Спартак (Варна).

От 2016 година е треньор в ЦСКА-София. Извежда юношите до 19 години до титлата на България, а после неизменно е в мъжкия представителен отбор на клуба.Бил е пет пъти помощник на мъжете – два пъти на Стамен Белчев и по веднъж на Любо Пенев, Люпко Петрович и сега на Бруно Акрапович. Тази есен Моралес за първи път беше и старши треньор на „червените” и международният му дебют като такъв бе успешен – 0:0 срещу италианския гранд Рома. След това той изведе ЦСКА и при 0:3 срещу Йънг бойс в Швейцария, а в нашия елит под неговото ръководство тимът победи Царско село с 1:0 у дома и Монтана с 2:1 като гост.Даниел Моралес даде интервю за Betenemy, в което изразява мнение дали чужденците у нас пречат на развитието на родните таланти и как българските футболисти могат да помогнат на националния отбор да излезе от блатото на посредствеността.

Г-н Моралес, наистина ли чужденците, които вече са много в нашето първенство, спират развитието на талантливите българи?

Не мога да приема подобна теза. Вие мислите ли, че ако един футболист има качества, треньорът ще се лиши от неговите услуги? Без значение дали играчът е на 18, 20 или 22 години. Няма нормален треньор, който да тръгне срещу футбола и клуба си. Но е факт, че много клубове у нас разчитат на повече чужденци като титуляри в съставите. Затова има обяснение. Когато един президент и един треньор виждат, че не разполагат с достатъчно български футболисти, за да играе отборът така, както им се иска и да реализира целите, които си поставя, е логично да пазаруват отвън. Още повече, че са улеснени от правилото да няма ограничение за чужденци от страните от ЕС. Но кой футболист от чужбина, който струва, ще дойде в слабо първенство, като нашето? Излиза, че идват такива, които не могат да си намерят по-добри отбори в Европа. За нивото на футбола в България чужденците тук са добри и вършат работа. Всеки отбор от елита, с малки изключения, разполага с такива. Няма как обаче да дойде в България класен германец, италианец, испанец, англичанин. Първо, нивото ще е ниско за него, и второ, не могат да му бъдат удовлетворени финансовите претенции. Вижте обаче какво се получава – нашите клубове залагат на чужденци, защото щом са привлечени, трябва да играят. И българските таланти остават на пейката, получават скромно игрово време или ги пращат на обиграване в клубове от по-долните ешелони. Няма как в един клуб да бъдат наложени едновременно 4, 5, 6 или повече млади български футболисти. Постепенно по един, по двама, дори по трима, е най-редно. И който се възползва от шанса си и покаже, че може да е полезен и се вписва в треньорската концепция и колектива, няма как да не се залага на него.

Вие от дълги години сте в България. Бяхте футболист, после треньор на деца, юноши, мъже. Защо според Вас в последните години не правим качествени футболисти?

Всичко започва от най-ранна възраст, от подхода на първите треньори към децата, от отношението и на двете страни към спортно-тренировъчния процес и мачовете. Един млад футболист се изгражда с години, минава през три възрасти. Много е важно треньорите, които работят с него, да го подготвят възможно най-добре за мъжкия футбол. Детските и юношеските отбори в един клуб трябва да играят по схемата на мъжете, за да може, когато младите влизат при батковците, вече да са практикували същия стил. Ако в един клуб не се утвърждават негови юноши всеки сезон, значи по-рано през годините се е скъсала нишката треньор – футболист. И някой от двамата не си е свършил работата.

Как си обяснявате игровата безпомощност и срамните резултати на националния отбор на България?

Аз обичам България, чувствам я като моя втора родина и затова не ми е приятно да гледам такъв национален тим, след като зная до преди години какви играчи бяха в него. Мисля, че сега на някои момчета фланелката на България им е „тежка”. Всеки, който е поканен в държавния тим, трябва да осъзнае, че за него е отговорност и гордост да носи тази фланелка. С други думи тези, които играят за България, трябва да си променят отношението и да разберат каква огромна отговорност носят на плещите си. Знаете ли, аз веднъж играх с екипа на България, макар и на бенефис на ветерани. Бях в един отбор със Златко Янков, Кишишев, Емил Кременлиев, Цанко Цветанов. Не на 100, на 200 процента се раздадох, след като почувствах герба на България на гърдите си. И това го казва чужденец, който живее от дълги години в България. А представете си, какво трябва да чувства един български футболист, който защитава честта на своята родина. Очаква се новият национален селекционер да обнови тотално държавния ни тим.

Виждате ли футболисти, които могат да сложат край на лошата поредица от резултати?

В момента България разполага с едно талантливо поколение, което излезе наскоро от младежкия национален отбор. Видяхте, че малко не му достигна да се класира за европейското. Тези момчета заслужават да получат шанс да играят за мъжкия отбор на България и мисля, че ако продължат да се развиват в правилната посока, ще носят радост на българите. Радвам се, че сред въпросните играчи има и кадри на нашия ЦСКА – Антов, Турицов, Йорданов. Но най-важното е треньорите на всички нива в клубовете да работят професионално и да се стремят да подготвят български футболисти за големия футбол.

Първите Ви впечатления от Бруно Акрапович в ЦСКА?

Той бързо успя да си спечели уважение и респект в съблекалнята. Знае много езици и общува свободно с всеки футболист. Има правилен подход към всеки, обяснява му точно и простичко какво иска от него. Бруно е уверен в това, което прави и предава тази своя увереност на играчите. Те започват да го разбират и това са вижда от играта ни в последните срещи. ЦСКА ще успее с такъв треньор. В живота всяко първо нещо се помни.

Вие какво ще помните от международния си дебют като старши треньор – 0:0 срещу Рома в Рим?

Още, когато изкачвахме стълбите от съблекалните към терена, близо 35 секунди, се вълнувах. Когато се качих горе и видях този емблематичен стадион, се обърнах към Краси Чомаков и Кирил Динчев с думите „Момчета, ние къде сме попаднали”. Докато се разхождах край пейките, при мен дойде треньорът на Рома – Пауло Фонсека. Каза ми две-три думи на английски, аз му отвърнах на португалски и му казах, че съм бразилец. Така че разговорът продължи на португалски. Накрая ми каза нещо, което винаги ще помня: „Вярваш и продължаваш напред винаги”. След мача половин час говорих с помощника на Фонсека и анализатора на Рома, които също са португалци. Подарих на помощник-треньора една бутилка вино „Мавруд”, най-доброто за мен в България. Сега, всеки ден като се събуждам, се сещам за думите на Фонсека. И през деня, искам да виждам усмивки по лицата на футболистите. Защото зная, че когато един футболист се усмихва, треньорът по-лесно може да изкара максимума от неговия потенциал.
Източник Betenemy

 


image0 (9K)