Втората вълна на пандемията от коронавирус е факт. Факт е и поляризацията на общественото мнение по цял свят за мерките, които могат да я овладеят. Факт е всеобщият климат на несигурност.
Това се все признаци, че живеем в ситуация на колективна травма.
Полският социолог Пьотр Стьомпка прави анализ на знаците, по които можем да разпознаем травматичния характер на социалната промяна:
• случва се бързо
• засяга големи групи хора
• радикална е
• неочаквана е
Когато дълбоки социални промени стават колективни културни травми, обществата реагират по следния емоционален начин:
• с общ климат на несигурност и страх,
• недоверие – както към хора, така и към институции,
• дезориентация по въпроса за колективната идентичност
• песимизъм по отношение на бъдещето
Ако погледнем пандемията COVID-19 и обществените реакции в България и по света през призмата на тези дефиниции, отговорът няма да е труден – ние живеем в ситуация на колективна травма.
Ние познаваме тези сипмтоми, те не са нови за нас. Промените през 1989 в българското общество могат да бъдат сравнени и описани именно по този начин.
Какво обаче е различно сега? Защо това е важно? Какво означава и какво променя това за нас?
Новото в ситуацията с пандемията е, първо, че ние я преживяваме заедно и едновременно с хора от целия свят и ,второ, че можем да наблюдаваме и сравняваме себе си със другите.
I Бягство или борба
В ситуация на стрес ние реагираме по един от двата възможни начина – с бягство или с борба. Травматичната ситуация е предизвикателство за всички нас, защото нито една от тези реакции не е възможна.
Травмата е преживяване на несъвместимост – между заплашителното събитие и личните възможности за справяне с него, свързано с чувство на безпомощност и дългосрочно разтърсване на чувството за света и за себе си.
Тогава идва реакцията на „замръзване“, „смразяване“, фрагментиране на действителността. Човек може да е недоволен, да кипи вътрешно от гняв, но няма къде да избяга, нито как да се бори.
Ако всеки от нас се върне към собствените си реакции от пролетта до днес, може да открие любопитни неща за себе си – в кой фрагмент от действителността избира да живее, какви чувства изпитва, кое точно „замръзва“ или спира да е важно в живота му.
Любопитно е, че макар да ни се струва, че чувствата, които изпитваме, са лични и само наши, те са същите като тези, които изпитват милиони други хора.
„В ситуация на криза се активира общ резервоар от споделени чувства“. Това са част от феномените, които описва един от най-изтъкнатите изследователи на големи групи от хора – американският психиатър и психоаналитик Вамик Волкан. Волкан е с огромен принос към разбирането на конфликтите в и между големите общности.
I Общо усещане за регрес
Общото усещане за регрес и инфантилност става преобладаващо. В травматична ситуация всяка нация или отделна общност избира един специфичен „колективен травма-наратив“, който става подходящ за мобилизиране. Този травма-наратив съдържа общо преживяване на несправедливост в миналото, свързан е с общи идеали, позволява преместването на агресията върху един общ враг.
Примери за това в нашата история има много – достатъчно е да се върнем към насилственото преименуване на българските турци през 1984/85 година и тогавашното мобилизиране на идеята за неправдата, нанесена от вековния поробител, която трябва да бъде поправена в името на възстановената въобразена идентичност.
Но ако се върнем към началото на световната епидемия през пролетта и националните наративи, избрани от европейските лидери тогава – можем да проследим именно връщането към този специфичен травма-наратив. Той съдържа общо национално преживяване в миналото.
В своите обръщения към нацията френският президент Еманюел Макрон, британската кралица Елизабет Втора и германската канцлерка Ангела Меркел използваха образи от или след Втората световна война. Френският президент Макрон беше първият, който употреби термина „война“, британската кралица припомни бомбардировките, които тя самата беше преживяла в евакуация и общото чувство на солидарност пред заплахата, Ангела Меркел припомни ценностите на демокрацията, лишенията и солидарността след края на войната, помогнали за възстановяването на Германия от катастрофата. Това имаше своя положителен ефект.
По-късно, когато пандемията пламна в няколко месопреработвателни фабрики в Германия, министър-председателят на провинция Северен Рейн Вестфалия Армин Лашет обвини директно за “вноса” на вируса работниците от България и Румъния – за което беше подложен на унищожителна критика, особено след разкритията за недопустимите условия за работа и живот на работниците от Източна Европа.
Именно тази всеобща необходимост да се търси и посочи враг се оказва най-силната последица от пандемията. Тя подхранва и до днес множество конспиративни теории, които намират милиони привърженици.
Интересен би бил анализът на българския национален отговор и противоречивата правителствена политика от началото на пандемията до днес. Става въпрос за издаването и отменянето на заповеди в рамките на дни, липсата на прозрачност и ясно съотношение между реални факти и реални мерки. Вероятно каквото и да се беше случило, обществото щеше да бъде поляризирано. Но кой травма-наратив е способен да мобилизира обща солидарност? Има ли такъв?
Новото на ситуацията е, че имаме възможност да наблюдаваме, сравняваме и мислим – както и да анализираме доколко чувствата, които изпитваме, са наистина свързани с конкретната ситуация, а не идват от обкръжението ни – или от миналото. Можем ли да приемем, че носим лична отговорност за себе си и околните или вярваме, че ако „се снишим“ и се правим, че няма криза, тя ще ни отмине по принципа на поговорката „върху храстите не падат мълнии“?
I Травматичната промяна не винаги е лоша
Интересен пример за дискусии тези дни е Япония – докато Европа препоръчва ограничаване на пътуванията, японското правителство прие специална програма GO TO TRAVEL, за да активира туризма вътре в страната. Новото послание към японците „Пътувайте в Япония – ние плащаме половината“ от края на юли е хит, а от началото октомври се разшири към столицата Токио. Засега няма данни, че тези пътувания увеличават броя на заразените с COVID-19. Усещането за грижа и солидарността са най-важните предпоставки за преодоляване на кризата.
Не бива да забравяме, че една травматична промяна не на всяка цена трябва да е лоша. Тя може да мобилизира ресурси, да активира иновативно мислене и творчески импулси. Тя може да бъде конструктивна.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Диана ИВАНОВА Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
