„Стара Загора“ – Жеко Христов
Че те обичам, древен град, не знам
така ли трябва да доказвам…
Но всеки камък, от коравата ми длан
излитал от към места омразни,
от твоята земя съм къртил.
Най-радостно във тебе съм се смял.
Познавам твойте живи, твойте мъртви,
познавам ножа ти и хляба бял,
тразпезите ти, твойте гости…
Когато съм изгубвал капката кураж,
над твоите павета прости
съм се надвесвал от последния етаж…
Ала из улиците прави и зелени
съм тръгвал пак изправен, твърд.
Защото който в теб живее, като мене
не знай какво е лесна смърт.
Отново ако трябва да докажа
какво е хубост на света –
ще соча ръста ти висок и снажен
или звездите ти в нощта.
Дори не зная колко те обичам.
Но с друг аз твоя въздух не смених.
И снощи пак във тебе коленичих,
за да напиша тоя стих.
