Днес в „Любовен портал“ гостуват Цонка и Саша Ставрови
Приказката на старозагорците Цонка и Саша Ставрови записва първите си думи в историите на съдбата още когато двамата са на по 14 години. Срещата им е на първия учебен ден в 8-ми клас на музикалното училище в Стара Загора НУМСИ „Христина Морфова“. Тя е пианистка, той бъдещ валдхорнист – българин от Цариброд, Сърбия (Западните покрайнини, както наричаме тези земи).
Цонка: Гледам някакъв странен грозник – рус, дълъг и кльощав, с костюм от пясъчна коприна бордо и черна риза. Такова същество в класа ни не бяхме имали – останалите си учехме в музикалното отпреди 8 клас. Стои сам, изолиран и мълчи. Дожаля ми за него.
Саша: Първи учебен ден в България. Идвам убеден, че знам български – учил съм го. Стоя, гледам, че съучениците ми си говорят, а аз нищо, ама нищичко не разбирам – мячат на някакъв странен език – нищо общо с моя български. Ужас!
Цонка: Приближавам се до новия и го питам как се казва, а той отговаря: „Саша“.
Ка-а-а-к? – няма да я бъде тая, мисля си, но той наистина изглежда ужасно сам и затова продължавам: „Коя зодия си?“.
Саша: Какв-о-о? Не съм… От Сърбия съм – не разбрах въобще какво ме пита и извадих паспорта си. Дадох й го да види каквото иска. Тя го взе наистина, отвори го, прочете, че съм роден на 2 януари 1979 г. и каза: „Кози рог“ си. А-а, ярац – разбрах най-после.
Цонка е родена на 6 февруари същата година – „Водолей“.
Реалното незнание на съвременен български превръща Саша в нещо като герой сред съучениците му, без той да разбере. При по-големите в класа „духови инструменти“, както винаги се случва, имало един „тартор“. Още като видял пришълеца, решил да го дресира: „Заек, козирувай!“. Саша обаче не разбира. Доловил нещо за кози, но това съвсем го объркало. Въпреки ежедневното репчене и заповеди на „тартора“, така и не изпълнил нареждането до един ден, в който решил да попита: „Какво искаш, бе човек?“. И онзи му показал с ръка до челото, но го видели останалите ученици и доволно се развикали: „Гледайте, този козирува на сърбина!“. Така се свършило с авторитета му, а Саша се сдобил с уважение и симпатия. Че се бил и разхубавил…
Цонка: Бяхме в една компания, но просто приятелчета от моя гледна точка. После разбрах, че докато чакал да се случат нещата с мен, се е пробвал при други девойки, но то в 8-ми клас чувствата бурно нахлуват и още по-бурно изчезват.
Саша: Играехме тогава на бутилка. Казах на едно приятелче да я завъртят тази бутилка към мен и нея, но нещата се объркаха… После дойде екскурзията до Тополовград.
Цонка: След година и половина.
Саша: Не, след година и три месеца.
Цонка: Идва по едно време един такъв разчувстван и пита: „Ще я бъде ли работата?“. Аз обаче помислих, че пита за една съученичка – не съм и предполагала, че съм в полезрението на интереса му, а той пък в моето въобще не бе влизал. Казвам му: „Няма да я бъде. Тя въобще не те харесва, каза ми“. Изведнъж го гледам – съкрушен, тъжен… Взех да връщам назад – какво всъщност ме бе попитал? Чакай малко, ти какво всъщност…, а на него не му се говори.
Саша: На чужденец като му отговориш, използвайки местоимения – тя, той, то – това нищо не му говори. Разбрах само, че Цонка не ме харесва, защото аз нея питах. Как да ми се говори?!
Цонка: Схванах, че въпросът е бил към мен и цели няколко минути отделих да мисля по въпроса, но отговорът ми беше: „Не, не те харесвам“.
Саша: Е, не се отказах. Даже сватовник използвах – да ми направи работата – така казвахме тогава. Само че по едно време в девети клас мен ме изключиха.
Цонка: Изключиха го и трябваше да се върне в Сърбия. Тогава разбрах, усетих… И като се почна един рев.
Саша се прибира в Цариброд (Димитровград), учи, с приятели създават група и то добра. Освен че свири, Саша се оказва и добър вокал. Успехи, пътувания, концерти, фенки… Веднъж даже фенки се сбили за него, но когато момчетата от групата му викали да им обърне внимание, Саша казвал само: „Цонка“. Стига с тая Цонка бе, ядосвали се приятелите – тези са тук, а нея я няма, но Саша така и не поддал. В същото време Цонка работи цялото лято, за да има парички да му се обади – международните разговори са много скъпи по онова време. Пишат си писма – тя и досега пази цяла торбичка. Когато може Саша идва в Стара Загора и гостува на Цонка направо у тях – къде другаде да отиде. Веднъж си губи паспорта… Проблеми, приключения. Родителите на Цонка обаче не я пускат в Сърбия по никакъв повод.
Саша: Много криво ми беше, исках да ме види и чуе с групата. Исках да дойде не за да останем насаме, а за да види колко сме страхотни, как ни харесват.
Не се случва. Тогава Цонка начертава плана – за да са заедно, трябва да учат в един град и то в България. Саша иска да следва стоматология. Решават – той кандидатства в Пловдив в Медицинския университет, тя – в консерваторията там. Тя е приета. Покрай неговото кандидатстване пак има проблеми – приет е медицина в Стара Загора, но за стоматология в Пловдив се класира втори, а приемат само един чужденец. Ужас! Помага им един човек – Йордан Данчев. И досега Саша не знае за какво точно е отговарял този човек в програмата за чужденците. С Цонка през ден висяли в различни учреждения. Накрая Данчев им съобщил, че нещата са се уредили и Саша ще учи в Пловдив. Помнят го и до днес с безкрайна благодарност – сбъднал е мечтата им да бъдат заедно след годините раздяла. Саша поискал поне да го почерпи като чул новината, а Йордан Данчев се засмял и казал: „Може, една оранжада“. Това била почерпката. После бързо си тръгнал, но завинаги останал в живота им. Саша и Цонка не знаят нито къде е, нито всъщност кой е, но ако прочете тези редове от тяхната приказка, нека знае, че е направил неоценимо добро.
Година по-късно Цонка кандидатства зъботехника, за да работят заедно след като завършат. Женят се, понеже в общежитието им натресли съквартирант, а като са семейни, задължително ще имат своя стая.
Саша: Подарих на Цонка пръстен още в първи курс, да знае, че съм неин. Казах й, че решенията за живота ни – кога, как да се случват нещата, тя ще ги взема. Аз просто ще съм неин, докато го иска.
Цонка: Сватба правихме. Наистина аз взех решението. Казах: „До лятото трябва да сме женени!“. Не исках нищо и никой повече да ни разделя. Сега на 36 си мисля, че с този акъл в никакъв случай не бих тръгнала да правя сватба, но тогава беше така. С децата не бързахме.
Цонка и Саша имат двама синове – Филип на 10 години и Виктор – на 5. Филип е изумителен музикант – учи в музикалното училище като мама и тати някога. Има безброй награди от конкурси, бил е солист на оркестри, включително на оркестъра на Академията за международен майсторски клас миналата година на остров Порос. Виктор е прекрасен умник с бърз мозък и дарба на добър манипулатор като повечето втори деца. Какъв ли ще е таланта му? Вече четирима пишат приказката на семейство Ставрови.
Питам Цонка и Саша как решават конфликтите.
Цонка: Конфликт не сме имали. Конфликтът е нещо сериозно. Ядосването е друго нещо. Аз често се ядосвам и реагирам веднага и бурно – държа да се знае точно отношението ми към някой проблем, а не после да има: „Ама аз защо не съм разбрал, че се чувстваш така?“. В такива моменти на ядосване, единия просто трябва да помълчи…
Саша: Така е. Аз трябва да помълча – смеят се и двамата.
Цонка: Май е така – Саша никога и за нищо не ми е викал, не ми е повишавал тон.
Саша: Всъщност, веднъж Цонка ме заплаши с развод, ако купя още един обектив за фотоапаратите …
Цонка: Цялата къща е пълна с обективи – направо се е вманиачил.
Саша: Изтръпнах. Когато ме предупреди вече бях поръчал един и той щеше да пристигне след ден-два. Нищо не можех да направя. И пристигна обективът, но Цонка не се разведе с мен – убедих я, че заканата й не може да се отнася за този случай, защото поръчката е направена авансово.
И двамата се заливат от смях.
Питам Саша какво всъщност е харесал толкова много в Цонка.
Саша: Не знам. Никога не съм знаел. И тя ме е питала и се е ядосвала, че отговарям така.
Всъщност Саша без да знае повтаря една от най-мъдрите формулировки за любовта: „Когато не знаем за какво точно харесваме и обичаме един човек – това е истинска любов“.
Питам Цонка какво ще каже на Саша на златната им сватба.
Цонка: Ако сме живи и здрави, съм убедена, че ще празнуваме златна сватба ние двамата. Не съм мислила какво ще му кажа. В момента се сещам за една анимация, която гледахме с децата и на която ние двамата със Саша плакахме. Казва се в „В небето“. Става въпрос за две деца, които се запознават още съвсем малки, мечтаят за приключения, правят си дневници за приключението. Порастват, женят се, живеят един съвсем обикновен живот. Дори деца нямат. Жената се разболява и умира, а мъжът намира празния й дневник, завръщайки се вкъщи след погребението, отгръща го и чете написаното от нея: „Благодаря за приключението!“. Всъщност анимационният филм започва за децата след това, защото мъжът тръгва да сбъдва несбъднатите приключения. За нас със Саша филмът беше само в тези първи 2-3 минути. Мисля, че бих му казала точно това: „Благодаря ти за приключението!“.
