ЧЕТЕМ СТАРАТА ПРЕСА 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 50, 1989 г.
БАРАБАНЪТ НА ЖЕСТОКОСТТА
Някои ме упрекваха, че ще пиша за този случай, след като имало много по-драстични прояви и още колко по-неотложни ежедневни проблеми. Сигурно са прави, че това, за което ще стане дума, не е от категорията на най-сензационното и необикновеното. Но трябва ли да чакаме непоправимото? Всъщност съдете сами дали има място за тревога.
Чували ли сте за „игра на барабан”? Група деца обграждат някого и започват да го удрят с изпънати пръсти, като че ли бият барабан. „Просто невинна игра” – по думите на една от заместник-директорките на Средното спортно училище, чийто възпитаници измислят този начин на „развлечение”.
Но едно 12-годишно дете се оказва слаб барабан, а един от барабанчиците – по-силен и играещ извън правилата – с юмруци. След боя или побоя, който трае само минута-две, следват заплахи към свидетелите и жертвата и… плюене. И всичко това – в коридора на училището. В историческия ден 17 ноември – когато вниманието на дежурните учители е било насочено към Сесията на Народното събрание, а не към коридора на училището.
Преднамереност и организираност за боя няма. Проста случайност е, че под ударите на седмокласниците джудисти се оказва шестокласникът Стоян Василев Бойчев. Просто случайност е, че след боя момчето е откарано в болницата. И още „по-случайно”, че на следващия ден е приет в отделение „Неврохирургия” на ПОКБ, след като час и половина родителите му не могат да го събудят. Играчка плачка! Нито седмокласниците, които са участвували, нито децата, които са гледали, нито учителите са могли да предположат какво ще стане. Но няколко силни юмрука и блъскане в стената, с които по-късно сам се е похвалил един от побойниците, свършват своето. И се питам: възможно ли е да има такава „игра”? Нима правилата на коя да е игра разрешава петима да се нахвърлят върху един? Навсякъде чувах отговор: „те проста са играли”.
Майката на Стоян – Петранка Бойчева, обхожда инстанции и учреждения, издирва виновници и причини. Търси съдействието на училището, на треньори, на Общинския съвет за народна просвета, на прокуратурата, на редакцията. Реакцията на училищното ръководство би могла да се нарече „светкавична” – съставя се комисия за разследване на случая, и не без намесата на Общинския съвет за народна просвета се провежда педагогически съвет, на който двама от участниците са изключени от училището, а на други трима е намалено поведението – „за съучастие”. Не е ли твърде жестоко наказанието за участниците в една „детска игра”? „Жестоко, но не несправедливо! Да служи за назидание!” – ми отговори зам.-директорката Друмева… Но на кого?
За щастие Стоян е изписан от болницата след пет дни. Окончателна диагноза – съмнение за мозъчно сътресение или с медицински термин: „Контузно капитис. Комоцио церебри левис суспекта”. В районната прокуратура ще бъде прекратена преписката по молбата на майката на пострадалото дете поради липса на основание за наказателна отговорност и нанесена лека телесна повреда.
Детето е добре, виновниците са наказани – какво повече може да се иска! Няма да говорим за безсънните нощи в семейството, за обидата, страха и напрежението, за унизената детска душа. Във всяко училище може да се случи това, а всъщност какво се е случило?
Внимание – детска жестокост! Две несъвместими думи, чието съчетание звучи грозно и предизвикателно. Предизвикателство за нас – големите – какъв пример даваме и как възпитаваме децата си!
Защото днес децата ще се нахвърлят върху разрошената си съученичка, ще я дърпат, ще я бият, а утре?… Защото корените на детската жестокост са във всички нас – по-възрастните: децата са си деца, но са наши „копия”. Защото вярвах, че героите в съветския филм „Плашилото” са изключения, плод на авторовата фантазия, просто хиперболични образи – обобщения на детското безсърдечие. Но не е така.
Защото играта продължава и ударите се сипят върху барабана в апотеоз на жестокостта. Чуваме ли ги или сме оглушели?…
Валентина ГЕРАСИМОВА
