30 години след падането на Берлинската стена покаянието е невъзможно, но е изчезнал и страхът от ЩАЗИ. Ето две истории, които показват лицето на един нов разговор за миналото.
Щефан Шварц. Как живее днес, след като е работил за ЩАЗИ?
Днес Щефан Шварц е сатиричен писател, изкарва си хляба с писане на комедии и развлекателни четива за свободното време. През 2016 г., когато е на 51 години, става сценарист на 6-серийната телевизионна комедия „Седвиц“, излъчена по обществената телевизия ARD. Тя представлява разказ за живота в ГДР, изпълнен с вицове. Хората на ЩАЗИ са показани като човеци с чувство за хумор.
Има ли право някой, който е работил за ЩАЗИ, да ни разказва за онова време? Или, както риторично пита тогава списанието Zeit Magazine – “може ли дяволът да ни разказва вицове за ада?”
Щефан Шварц е бил на 17 години, когато по собствено убеждение е започнал обучението си в Министерството за държавна сигурност на ГДР, получило известност като ЩАЗИ. Когато пада Берлинската стена, е бил на 24 и е продължил да учи. Получил е стипендия от ЩАЗИ и е започнал да следва журналистика в Лайпциг. Напуска централата на източногерманските тайни служби през 1990 г., с последните уволнени. Точно тогава, като млад журналист, започва да работи като кореспондент от Саксония за новооснованото източно издание на популярния западногермански вестник TAZ.
Той е работил за ЩАЗИ, а след падането на Берлинската стена е започнал да пише статии за живота в ГДР
Вестникът си поставя за цел да разказва именно за нарушенията на гражданските права в Източна Германия. Шварц пише. Започва и собствена рубрика като коментатор за новооснования опозиционен лайпцигски вестник DAZ[1]. Никой не знае за неговата дейност при ЩАЗИ. Докато през пролетта на 1991 г. TAZ не се сдобива с досиетата на дузина бивши офицери на ЩАЗИ. Там редакцията открива и името на собствения си кореспондент – Щефан Шварц.
Още в следващия брой DAZ публикува разговор с него. Както винаги, такива разговори започват с класическите въпроси: Защо изчака да бъдеш разобличен, а не си призна пред нас? Защо излъга доверието ни? Шварц отговаря следното: “Така спечелих една подарена година. Година, в която всички ме приемаха като човек, без етикета “Щази”. Благодарен съм, че имах тази година. Повече няма да ми се случи…Не бях и помислял, че водя двоен живот. Времето беше невероятно, всичко беше отворено, а аз – обучен журналист….”
В обширния портрет на Шварц, който “Zeit Magazine” прави, бившият офицер разказва за най-тежкия период от живота си, след тази случка – където и да отиде, каквото и да се опита да напише или публикува – бива отхвърлен. “Този е Щази-Шварц, остави го”. Това продължава години. Обръща се към сатирата и започва да пише забавни, неполитически, хумористични книги. “Това ме спаси”, споделя той пред “Zeit Magazine”. Едва преди няколко години, през 2015, забелязва, че вече не е отхвърлян и руган заради миналото си в тайните служби.
Именно това е и големият въпрос, който списанието през 2016 поставя – дали 25 години след края на комунизма можем да дадем възможност на тези, които са извършили неправди и са подкрепяли режима, да говорят, ако искат да говорят? “Не е ли това историческият момент на нашето обединение – когато сме в състояние не само да демонизираме хора като Шварц, но и да им задаваме въпроси?”
Този въпрос, 30 години по-късно, звучи по същия начин. Защото хората, които искат да говорят, се броят на пръсти. И защото това, което казват, се различава от това, което повечето очакват.
Бернд Рот. Агентът на ЩАЗИ, който не намира издател
Бернд Рот, например, е друг такъв случай. Роден е през 1951 г. в Тюрингия, през 1967 г. става неофициален сътрудник на ЩАЗИ в Гера, през 1973 г. вече е официален служител. През 1990 г. стига до ранга майор. През 2011 г. пише автобиографичната книга “Сведения на един извършител от ЩАЗИ или животът е единствено чувство”[2].
Интересно е, че за книгата така и не се намира издател, но тя може да бъде четена като Kindle издание. Части от нея могат да бъдат прочетени и на доста популярния и авторитетен сайт на централата за гражданско и политическо образование bpb[3]. Рот взима участие в редица политически дискусии, включително с хора като Роналд Ян, председателят на Комисията по досиетата.
„За мен е важно да отворя биографията си и да започна собственото си преосмисляне. От един офицер на ЩАЗИ се очакват винаги две неща – да се разкае публично и на всеослушание да признае, че ГДР не е била правова държава…Но покаянието и помирението са много лични неща.
От офицер на ЩАЗИ се очакват винаги две неща – да се разкае публично и да признае, че ГДР не е била правова държава
Срещал съм се няколко пъти с хора, които са били подложени на репресии от ЩАЗИ. С някои имам вече приятелски отношения. Подобно развитие е възможно само при взаимно уважение. Никога въпросът за покаянието не е бил тема на разговор. Това, за което съжалявам, е че не съм имал силата да се противопоставя в моментите, когато съм изпитвал вътрешни колебания.“
Щефан Шварц също не говори за покаяние и лична вина. „За какво си виновен, когато си на 20? Можеш ли да носиш вина за цялата система?“ За най-тежко свое прегрешение приема предложението, което прави на трима души, да станат агенти. И тримата отказват. След падането на Берлинската стена е успял да говори и с тримата. Фактът, че режисьорът на филма „Седвиц“ му се доверява за сценария, че му дават възможност да пише, че сериалът е излъчен, вижда като нова историческа възможност. Сякаш вече има достатъчно дистанция. Няма ги страстите на 90-те. Никой не го сочи вече с пръст – „Щази-Шварц“.
Архив на куража
Кога подобна дистанция става възможна и кога за миналото може да се говори диференцирано? Вероятно, всяко общество дава свои отговори на тези въпроси. В Германия, изглежда, отдавна го няма страхът от ЩАЗИ. Историческите изследвания през последните години показаха, че далеч не всички на изток са били ченгета и сътрудници на ЩАЗИ. Точно обратното – Комисията по досиетата в Мекленбург-Форпромен например доказа, че от всеки петима души трима са отказвали да сътрудничат. Тези откази също са част от документите на Комисията, които я превръщат не само в архив на сътрудничеството и послушанието, но и в архив на гражданския кураж.
Подобна дистанция, която 30 години по-късно дава право на извършителите да отговарят на въпроси, идва вероятно и заради сериозното отношение към темата ЩАЗИ на самите управляващи. Преди по-малко от месец, на 15 май, почти незабелязано, немското правителство взе едно важно решение – удължи срока, до който ще продължат да бъдат проверявани за официални или неофициални връзки със ЩАЗИ определени лица, особено заемащите публични длъжности. Този срок трябваше да изтече на 31 декември 2019, но с новото решение е удължен до 31 декември 2030 година. Министърката на културата Моника Грютерс обяснява решението с “респект към хората, които продължават и до днес да страдат от репресиите и другите психологически методи за тормоз на ЩАЗИ.”
[1] DAZ – „Die Leipziger Andere Zeitung“ (б.а: другият лайпцигски вестник)
[2] Bernd Roth, „Berichte eines STASI-Taters oder Das Leben ist nur ein Gefuhl“, Kindle Edition
[3] http://www.bpb.de/geschichte/deutsche-geschichte/stasi/219626/sicht-eines-stasi-majors
На снимката:Диана Иванова www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
