Тази история не мислех да я разказвам(по очевидни по-долу причини), но бях подложен на приятелски натиск. Нора все ми бучи, че никъде не я водя, а дори да отидем някъде, вися с часове в местната кръчма. Жените обожават да разглеждат; да се разхождат; да се мотат по идиотски забележителности и после да ги коментират. Обичат глупавата природа и цял час могат да зяпат в захлас някакви храсти. Къде по-хубаво е да седнеш удобно в заведение – ледена водка, таратор, шопска салата, после си поръчваш печена пъстърва, наръсваш с лимон от тубичка и сол, лочиш от потната бира, убеден, че Бог съществува. Весел разговор, стари истории, сервитьорът лети, а дори не е нужно да ставаш до хладилника – животът не е напразен. Една вечер миналото лято любимата се прибира от работа.
[ad id=“225664″]
Странно но не ми се кара, че с котката Ивелина дъвчем пастърма направо от дъската. Целува ме(?!), а сетне вади щастлива два билета: „Кольо, ще ходим до Рим!” Колко отегчително. „Норка, слугинче на Сатаната, братовчедке на Азазел, неа ли по-убаво а идем на ескурзиъ у Бел’Слатинъ?” Срещам разярен поглед, но той бързо се променя: „Виж, Бъчвичко – гледа ме умолително – ако ме заведеш в Италия, ще ти се отдавам там всяка вечер.” При мисълта че ще се пъхам в продълговатото ѝ тяло, се съгласявам. Прецаках я – доволен съм. След три дни се качваме на самолета – ще летим за пръв път. Излитането е досадно, но Нора се вълнува до мен по детски. Вече хвърчим, а аз се оглеждам къде продават бира. През джама се виждат скучни облаци – колко безинтересно. Сещам се, как по филмите хората правят секс в самолетните клозети. Веднага поглеждам годеницата си. Тя възмутено разбира мислите ми – колко е прозрачна само. Противи се тихо, но накрая склонява. Отива в нужника, а аз небрежно я следвам от разстояние. Едвам се напъхваме вътре – чутовна теснотия. Аз съм зад нея – то и друг начин няма в оскъдното пространство. Хващам я за гърдичките, изувам гащичките ѝ(смешно е да се твърди, че това момиче има земен произход). Почвам да онождам, но тя изглежда някак незаинтригувана. Усилвам честотата на поривите – работя яко, блъскам мъжката, оправям я здраво, а тя започва да се смее. Поглеждам надолу… Исусе… през цялото време съм чукал апарата за сушене на ръце… опъвал съм уред. Какъв жалък провал. Дигаме си гащите и обратно по местата. Пристигаме, ловим едно такси до хотела. Той е близо до центъра и изглежда върховно(не вярвах, че ще го кажа). Регистрираме се и плащам за шест дни(консумацията се заплаща накрая). Хората са много учтиви, дори давам пет лева на пиколото. Стаята е съвършена. Разопаковаме багажа, къпем се. Станало е вечер. Нора прави салата в банята – носим си известно количество храна, защото нямаме много пари. Вадя ракията и сядаме на тераската. Впечатляваща атмосфера – мириса на Рим, движението по улиците, сградите, залязващото слънце… стоим на малката масичка и попиваме. На другата сутрин ставаме рано(аз бях изритан). Изтупваме се все едно ще ходим на сватбата на папата и отиваме към първия срещнат площад. Ресторантче на плочките – идеално. Сядаме, а келнерът усмихнат пристига на момента. Весело ни поздравява: „Бонджорно”. Аз зная италианския наизуст и уверено му отвръщам: „Буенос Айрес”. Момчето ме поглежда някак стъписано, а после пита за поръчката ни. Казвам му на чист италиански: „Уна грапа, порфавор, уна салата капрезе и уна кафе фром дъ белисима джовисна.” Младежът ме гледа… явно е впечатлен от силата с която владея родния му език. Следва противната разходка – осем часа ходим по улици и музеи. Обикаляме из града като ненормални. Нора непрекъснато казва колко било романтично, а аз само се съгласявам, щото съм романтичен колкото дива свиня в блато. Най сетне се прибираме – пия малко ракия и в десет заспивам като някой буркан. Оставащите дни протичат по същия начин – безумни преходи, уморително ходене, изцъклящо разглеждане.
[ad id=“263680″]
Любимата ме разнася като шницел из Рим. Всичко е много интересно, но оставам без сили. Секс няма, защото вечер съм смъртно изтощен(коленете ми сякаш са пълни с боб салата). Последен ден – Нора е оставила Колизеума за десерт. Втрещени гледаме величественото съоръжение. Доближаваме се и се снимаме. Взимам едно камъче с цел да напиша онова с трите букви. Любимата веднага ме спира. Какво да направя – това е по-могъщо от мен, това е заложено в клетките ми. Искам го. Желая го. Тогава Нора направи нещо толкова красиво и само за мен – с дългите си пръсти, държейки въображаем тебешир, написа трибуквието на фасадата. На живо не бих си го признал, но от очите ми излезе малко течност. Силно прегръщам момичето си. Толкова съм благодарен.
[ad id=“238430″]
След малко влизаме вътре. Насочвам я надолу към хипогеума с цел сношение, но там има твърде много туристи. На другия ден си заминаваме. В самолета мълчим – предстои понеделник, работа, нерви… Омърлушени влизаме вкъщи. Стоварвам саковете, роша малко Ивелинчето, а Нора отива да се къпе. Не може така – аз съм средновековен рицар и не допускам моята милейди да е в лошо настроение. Режа набързо една краставица, махам найлона от всяко кръгче, пускам музика и наливам ракия. Любимата се появява – веселбата започва. След втората чаша си сваля халата. Докосвам плътта ѝ(тя си няма много – ако я хванат канибали, със сигурност ще я изпъдят). Грациозно ме повежда към спалнята…
Николай Крумов
