На 1 февруари се навършват 75 години от деня, когато се произнасят най-масовите смъртни присъди в българската история. Тогава през 1945-а Първи и Втори състав на т.нар. Народен съд изпращат на разстрел около 150 души, сред които и трима царски регенти, трима министър-председатели, депутати, висши военни и царски съветници.
На 12 септември 1944 г. Министерският съвет решава да се задържат всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г.; всички народни представители от XXV Обикновено народно събрание; всички военни лица, станали „причина за поставяне на страната пред катастрофа”. Арестувани са освен министри и народни представители, също така и служители на Двореца, царски съветници, професори, писатели, огромен брой журналисти. Същия ден министър-председателят К. Георгиев държи реч по радиото, в която изрежда по точки какво е направил неговият кабинет за изминалите три дни
Сред убитите е братът на цар Борис III, княз Кирил Преславски, един от регентите на малолетния тогава Симеон II. Разстреляни са и тримата премиери – Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Богдан Филов също е регент по това време. Третият регент – генерал Никола Михов, също е сред зверски умъртвените в нощта на 1 февруари…
В нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. край Орландовци, извън Централните софийски гробища, в изровена от бомбардировките над столицата яма се дава началото на това, което в България е известно като „Кървавият четвъртък“ – изпълнени са първите официални смъртни присъди, произнесени от Народния съд, и започва избиването на голяма част от тогавашния елит на нацията. Официално присъдата на осъдените се чете в късния следобед на 1 февруари около 16.30 ч. Излъчва се по радиото, но много от роднините на арестуваните вече са изселени из страната, където радиото в ония години е било лукс, а достъпът до съдебната зала е бил строго ограничен. Вестниците излизат със закъснение на следващия ден – 2 февруари. Тогава присъдите отново са прочетени по радиото – когато регентите, министрите и депутатите са вече разстреляни.
Преди екзекуцията в ЦК на БКП има спор как да бъдат убити осъдените. Вълко Червенков настоява за класическия начин ‘чрез обесване’. По този начин той иска да отмъсти за своите другари, осъдени заради жестокия атентат в църквата ‘Св. Неделя’ през 1925 година. Надделява обаче мнението на Трайчо Костов, който предлага екзекуцията са се проведе по болшевишки – с пистолетен изстрел в тила.
За целта е ангажирана група главорези, които са предвождани от Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД и Лев Главинчев – садист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 година. Именно те отговарят присъдите да се изпълнят с нужната жестокост, бързина и потайност. За да им се дадат подробни инструкции, тримата са извикани от ЦК на пртията от фронта…
Мястото в софийските гробища, определено за екзекуцията, е осветено с автомобилни фарове. Повечето от убийците са цивилни, а не униформени, въоръжени с шмайзери. Те стрелят в тила на осъдените, а труповете падат в яма.
След разстрелите палачите започват да обират жертвите си – взимат от тях всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от палачите дори събува ботушите на убития княз Кирил…
За периода 20 декември 1944 г. – 2 април 1945 г.съдилищата на Народния съд издават общо 2816 смъртни присъди. За по-малко от четири месеца са арестувани 28 630 души (това са официални данни, а според изследователи те са много повече). Обвинения са повдигнати на близо 11 000 души, а на 9155 от тях са произнесени присъди.
Военният, политическият и част от интелектуалният елит на нацията отпреди войната фактически е унищожен.
Истината за т.нар. Народен съд никога не е била еднозначна. През последните 25 години на прехода тази тема често се използва с идеологически привкус и пропаганда, независимо от чия гледна точка.
Каква е истината за българския трибунал от 1944-1945 г., доколко издадените по него присъди са законни и каква е цената – морална и материална, на случилото се преди 75 години?
На тези въпроси няма да се чуят еднакви отговори, винаги ще има противоположни оценки от двете страни. Но не бива да си затваряме очите за зловещия факт: за по-малко от година новата комунистическа власт избива повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението си насам.
С право наричат Народния съд неизживяната трагедия на българския народ. Той започва да действа, след като на 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Още в този ден председателят на Народния комитет на Отечествения фронт (ОФ) Цола Драгойчева е инструктирана да поеме цялата подготвителна работа по организацията на Народния съд. Така трябва да се създаде представата, че той е дело на всички партии, влизащи в ОФ, и се подкрепя от широки обществени среди. В началото на октомври 1944 г. ОФ започва да изпраща следователи по места за провеждане на дознанията във връзка с Народния съд. Те са одобрени предварително от ЦК на Българската работническа партия (комунисти).
На практика с Народния съд властта на Отечествения фронт узаконява започналите веднага след преврата на 9 септември 1944 г.
масови убийства без съд и присъдa
Някои изследователи посочват най-малко 18 000 жертви на комунистическия терор – убити и безследно изчезнали – в първите месеци на режима. Управлението тогава всъщност използва извънредната съдебна процедура за разправа с противниците на съветизацията и комунизацията на страната.
Създадени са 13 върховни съдебни състава (всеки с 13 членове) и 69 областни (петчленни). Съставите, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните. За главен народен обвинител е определен Георги Петров. Започва „законна чистка“ във всички учреждения.
Черният четвъртък
– така наричат нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Тогава в Орландовци, гробищата на София, под прикритието на нощта, в изровена от бомбардировките яма, с безмилостна жестокост е погубен елитът на нацията. Осъдени на смърт са 67 депутати, трите правителства за периода януари 1941 г.
– 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон II – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.
Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 г. и свален с преврата (Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.).
Присъдата над тях е произнесена в 4 ч. следобед на 1 февруари пред 150-хиляден митинг в центъра на София.
Изпълнена е след няколко часа, а протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма. Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.
Навързани на вериги, хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. На тази екзекуция липсват прокурор, свещеник. Разстрелвани са един по един. Първият куршум е за княз Кирил Преславски, брат на цар Борис III.
Според свидетелства преди изпълнението на присъдите възникват пререкания кой кого лично да разстреля, като най-големи апетити били проявени именно към него (кои са другите вижте най-долу).
Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Александър Станишев, прочут кардиолог и бивш министър на здравето, моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба. Накрая убиват него – застрелват го с пистолет в тила, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са съборени в трапа и зарити със сгурия.
Въпреки тайната много бързо след зловещата нощ из София се разнася истината за
избиването на държавниците на България
През следващите дни и месеци близки на загиналите носят цветя и свещи на мястото. За да предотвратят това, комунистите правят отгоре бунище.
Царица Йоанна пише в спомените си: „Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче кого прикриваха тези черни могили. Жени – и млади, и стари, се спираха безстрашно да се молят на тази земя. И аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур…“
По време на социализма се разпространява слух, според който княз Кирил е разстрелян лично от известния поет антифашист Веселин Андреев. Заради юридическото си образование той е бил назначен за съдия по дело № 6 на Народния съд срещу интелектуалците. След това обаче този слух е отхвърлен, като се обявява друго име – това на милиционерския комендант на София подп. Веселин Георгиев.
След 10 ноември 1989 г. историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 г. до април 1945 г. с разпореждания до ЦК на комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944 г., написана на руски!)“ и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945 г.).
Скалъпени дела и за интелектуалците
На 12 март 1945 г. сутринта се открива първото заседание на Шести състав на т. нар. Народен съд. Дело № 6, на интелектуалците, е продължение на серията от скалъпени дела. Подсъдимите са били 101 – писатели, художници, журналисти, между тях и мъртвите Йордан Бадев, Данаил Крапчев, Райко Алексиев и Петър Амзел. Свидетелите са 145 души – техни колеги. По това дело е осъден Димитър Павлов, журналист и главен редактор на в. „Демократичен сговор“ и в. „Мир“. Присъдата е за „скудоумие и шовинизъм“. Осъдена е и писателката Фани Попова-Мутафова за прогерманското й поведение.
Разстрелват регенти, министри, генерали
Принц Кирил Преславски – регент, брат на цар Борис III
Проф. д-р Богдан Филов – световен учен, археолог, регент, бивш министър-председател
Генерал-лейтанант Никола Михов – регент и военен министър
Проф. Александър Станишев – български хирург, лекар и учен със световна известност, министър на здравето
Димитър Шишманов – дипломат, министър на външните работи
Д-р Иван Вазов – племенник на Иван Вазов, капитан – командир на Балканския полк, герой от войните. Носител на три кръста „за храброст“ и орден „Австрийски орел“.
Д-р Иван Бешков – 49 г., брат на художника Илия Бешков. Герой от Първата световна война, с два ордена „За храброст“, депутат, министър на земеделието.
Александър Сталински – виден юрист, министър на правосъдието
Д-р Борис Йоцов – учен, министър на просвещението
Инж. Борис Колчев – министър на железниците, пощите и телеграфите
Павел Груев – началник на дворцовата канцелария
Ген. Теодоси Даскалов – български офицер, герой, носител на всички отличия на Царство България, министър на войната, внук на Бачо Киро
Генерал-лейтенант Руси Русев – военен министър
Генерал-лейтенант Константин Лукаш – глaвен инспектор на войската и началник на щаба
Генерал-лейтенант Никола Стойчев – командир на Трета българска армия
Генерал-лейтенант Атанас Стефанов – командир на Четвърта българска армия
Генерал-лейтенант Никола Наков – командир на Първа българска армия
Генерал Никола Жеков – командващ българската армия през 1915-1918 г.
Генерал-лейтенант Димитър Айранов – командир на ВВС
Контраадмирал Асен Тошев – командир на Морските войски
Ген. Борис Димитров – герой от войните, един от основателите на Военното училище. Признат за най-ерудирания български офицер след 1939 г. Комендант на жандармерията
и още 20-ина генерали…
Смъртните присъди над нашия политически, военен и духовен елит са заради това, че го смятат за виновен за въвличане на България във войната. А истината е, че нашите държавници са имали една цел – нито един български войник да не участва в бойните действия. И те постигат тази цел.
По предложение на президентите на България Желю Желев (1990-97) и Петър Стоянов (1997-2002) отбелязваме тази дата като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.
