ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 101, 1990 г.
НА ВНИМАНИЕТО НА ГЛАВНА ПРОКУРАТУРА И ВрИК
„…ПРОДАВАТ СЕ, МАМО, БЕЛИТЕ МАНАСТИРИ…“
ЗАДАЧА НА НАЧИНАЕЩИ БИЗНЕСМЕНИ . ПОДРОБНОСТИ, НО НЕ ТАЙНСТВЕНИ, ЗА ЕДИН „ТАЙНСТВЕН“ ТЪРГ ВЪВ ФИРМА „ДЗУ“ . И СЯНКАТА НА МИНАЛОТО
Условие на задачата. Имате следната ситуация: някой някъде има чудесна база и почти всички предпоставки за развитие на животновъдство. Или ако се придържаме към простото тройно правило за гарантиране на печалба във всеки бизнес, то е спазено – модерна и технически съоръжена база, достатъчно суровини, в случая елитни продуктивни животни и фураж, квалифициран персонал и накрая – голям пазар за реализиране на продукцията. Сега внимание! Този някой някъде решава да дава под наем и продава всичко на търг. Защо? – логичен въпрос, който адресираме към начинаещите бизнесмени… Търгът и аргументите. Обект на търга са основните производствени фондове – животновъдни и административни сгради, фуражохранилища, селскостопански инвентар на фермата в местността под телевизионната кула към предприятието „Социално-битов комплекс“ на „ДЗУ“. Според директорката на предприятието Мария Караиванова аргументите за предприемането на подобна решаваща стъпка са няколко. Лошото финансово състояние на фирмата на практика е поставило поделенията й сами да търсят изход. А губещата ферма, липсата на фураж и непригодността на базата са основните причини да се потърси наемател и купувач. Тук трябва да поясним, че в публикуваната на 14.12.1990 г. обява за търга на 20.12.1990 под наем ще се дават сградите и съоръженията, като спечелилият се задължава да купи животните и наличния фураж… Контрааргументи и много неизвестни. Достатъчно е човек да се порови в броевете на в. „Септември“ от не толкова далечното минало, както и в други местни и централни издания от това време, за да намери не един и два материала за въпросната ферма. Публикации, където с цифри и факти се твърди точно обратното за нейното състояние за събраните високопроизводителни животни от цялата страна, даващи хиляди литри мляко дневно и тонове месо; за една от най-модерните материално-технически бази в страната, в която са вложени милиони левове на данъкоплатците, то.е. на всички нас. И ако приемем за вярно днешното твърдение на директорката Мария Караиванова за непригодността на базата, кой ще отговаря за хвърлените на практика пари на вятъра? Това – между другото. Пек между другото, в разговора ни с Мария Караиванова и гл.счетоводител на предприятието, те не можаха или не пожелаха да ни кажат нито една цифра за евентуалните загуби от фермата. кое е вярното и кое – лъжата за нея – първото неизвестно в задачата… В обявата за „тайнствения“ търг освен подробностите за обектите, които ще се наемат, липсва дори и първоначалният размер на сумата, от която ще започне наддаването. Тя остана неизвестна и след разговорите ни във фермата и предприятието. А ако се вземе предвид стойността на сградния фонд и инвентара, като към нея се прибави цената на животните (само една крава струва от 2 500 до 3 000 лева, а техният точен брой също остана за нас неизвестен), то сумата ще бъде със седем цифри. Никоя от действащите сега в България банки не би си позволила лукса да рискува толкова много пари за кредит в такъв кратък срок. Тогава? Ами всичко започва да намирисва на предварително нагласена работа. „Нагласена“ е, защото вече има няколко кандидати. Колко и какви са? – пак не можаха да ни кажат: „някаква колективна фирма и една българо-белгийска и…“. Кой с каква цел и по какъв начин ги е известил? – още едно неизвестно в задачата. Колкото до фуража, такъв проблем във фермата няма. Проверката ни на място показа, че 12-те фуражовместилища, всяко с вместимост 80 тона, са пълни с концентриран фураж, който не само ще стигне, но ще остане до новата реколта. Под въпрос е само сочният фураж и той съвсем не е неразрешим. Или отпада и последният аргумент за провеждането на търга. Всички условия да се печели са налице, а защо с лека ръка се проиграва тази възможност? Това е третото неизвестно. И за да приключим с неизвестните, премълчаваните и неясните много неща в тази история, мимоходом ще споменем само за повечето от 20 коня от чистокръвна порода, които поради незнайно какви обстоятелства се намират във фермата. Успяхме да разберем само, че 2 – 3 от тях ще бъдат продадени на търг на 14 декември, а за останалите щяло да се мисли. Кой и за какво ще мисли? – пак не е ясно. Недоумение буди и пълното информационно затъмнение, в което се намират работещите и самата ферма. Те не са включени в сметката на търга. Оказва се дори, че те са стоката, която не струва нищо, след като никой не се интересува какво ще стане с тях, когато стопанството влезе в ръцете на новия собственик. Без отговор остана и въпросът ни кой и кога е взел решението за даването под наем на фермата. В декларацията на управителния съвет на фирма „ДЗУ“ до ВНС и председателя на републиката четем: „Нашето желание е да работим за просперитета на осемнадесет хиляди заети в производството“… Дали ще работят за това или за единици от директорските кабинети е последното неизвестно в задачата. Отговорът на задачата. Той се налага от само себе си. Целта на сделката е да печели някой друг, но не държавата, поела на гърба си всички разходи досега. Защото кунюнктурата на все по-обедняващия пазар и увеличаващите се ;цени ще му гарантират пълна възвръщаемост на вложените средства за много кратко време. Та нали в същата тази ферма само преди година са доили по 2 500 литра мляко на ден и са предавали стотици килограми месо? Кой е този някой, който ще прибира печалбата на стойност от стотици хиляди левове? Това е най-голямото неизвестно в задачата. Но не нашата, а на друга, за чието решаване трябва да помогнат Главната прокуратура и Временният изпълнителен комитет на ОбНС в Стара Загора. Намесата на последния за предотвратяване на сделката се налага от факта, че върху него лежи отговорността за изхранването на населението през тази гладна зима и в никакъв случай не бива да остане безучастен към съдбата на така наречената „губеща ферма“ в местността на телевизионната кула.
Бележка на авторите. През цялото време, докато водехме разговорите и събирахме информацията си за своя материал, незнайно защо не можехме да се отърсим от чувството, че над много от събеседниците ни витаеше сянката на старото. Сянка като проклятие. Сянка на едно време, на един човек, градил авторитета си на страх и сляпо подчинение. Говорим и се убеждаваме, че времената вече са други. Но дали наистина е така? И това проклето чувство не е ли предупреждение, че духът на старото не е умрял? Нима той не се разхожда и не живее редом с нас, като далеч не се е отказал от плановете си да властва, макар и под друга форма, над нас и в бъдеще. Е, това вече не можем да докажем, докато не проговорят всички, които все още се страхуват да говорят.
Йовка АТАНАСОВА
Павел КЪНЕВ
„…Продават се, мамо, белите манастири…“ – тайнствен търг във фирма „ДЗУ“
