ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Южна поща”, бр. 10, 1990 г.
ОБЪРКАНИ ПЪТИЩА БЕЗ АВТОСТОП
2 Кой и защо емигрира?
Гроздан Ж., тридесет и осем годишен, инженер със специалност електроника във фирма „ДЗУ”. Семеен, с две деца, безпартиен, живее в гарсониера. Една от причините, които го карат да си стегне куфарите, е невъзможността в близко бъдеще да се реализира като специалист в страната. Очаква в Канада да му се предостави възможност да работи по специалността си. Същевременно е съгласен и на други варианти – дори да сече дърва в далечния север… Надява се единствено на себе си и на доброто си здраве. Не е решил дали ще се върне обратно. Всъщност това се оказва основна причина за раздвоение у бъдещите емигранти. Мнозина са наясно, че окончателното преселване означава и приемане на един друг тип култура и взаимоотношения, още повече пък, скъсването с кръга близки и роднини, с начина на живот и културните отношения, в които се е оформил човек, означава до голяма степен и скъсване със самия себе си, а не всеки има сили за това. От друга страна почти никой не вярва в скорошното нормализиране на живота в България, което прави колебанията още по-силни. Доскоро много от решилите се да си опитат късмета другаде предпочитаха един по-заобиколен, но по-сигурен вариант – невъзвръщенството по време на екскурзия или пътуване до Австрия или ФРГ. Оттам нататък пътят преминава през лагер за емигранти, в който престояват три месеца, докато получат емигрантски паспорти. После следва разпределението им във вътрешността на страната, обикновено по селата, като непрекъснато се държат под контрол /считат ги за потенциални престъпници/. Накрая, след около година, когато вече са спечелили достатъчно средства, за да платят пътуването си ги разпращат към толкова желаното „Елдорадо” /ако разбира се, междувременно са получили визи/. Изобщо Европа, към която всички сме устремени и сме настроени толкова любвеобилно, се оказва най-негосто-приемното кътче в света за българите, търсещи работа. Лично аз не виждам в това нищо необичайно, просто отношението към нас от последните сто години не се е променило кой знае колко. Скептично съм настроен и към добрите чувства на Европа и на желанието и да ни помогне, но това е друга тема. Важното е, че нито Франция, нито Австрия, нито Германия са Клондайк, който да крие така търсената златна нишка. Във френските градове, например, за да бъде приет чужденец на работа в някоя фирма, от кметството се иска специално удостоверение, че за мястото няма желаещи французи. Иван Г., шлосер във фирма „Берое”, през есента на миналата година е имал щастието да намери работа за три месеца в Австрия. Признава, че без помощта на братовчед му, който от много години се е установил във Виена, това надали би било възможно, тъй като по това време, септември, емигрантският лагер край Виена бил препълнен и в него не приемали повече бегълци. Тъй като нямал трудова виза и не можел да търси официално работа, той бил принуден да работи нелегално, ползвайки услугите на друг българин, специализирал се като наемател на работници за непостоянна работа и прибиращ голяма част от печалбата им. Чрез него Иван Г. започнал работа като строител в едно село недалече от Виена. Казва, че имал късмет, тъй като за да получи официално квартира в градовете на Австрия, човек трябва да има официални документи за работа, а за издаването им се иска гарант австриец и постоянно местоживеене в страната поне една година. Той работел по дванадесет часа дневно – от 8 ч. сутринта до 20 ч. вечерта. Изкарвал 80 шилинга на час, 30 от тях прибирал работодателят му и за него оставали 50 шилинга на час /около четири долара/. Всекидневно пребиваването му излизало около 20 долара с транспорта и храната – сравнително евтино, като се има предвид, че не е плащал за жилище, което при тия нелегални условия струва безбожно скъпо. Всичко това представлява обратната страна на монета, за която споменах. Но въпреки невероятните трудности хората пътуват; пътуват временно или с желание за постоянно установяване, сместили надежда и обезверяване, като рискуват за загубят и здраве, и средства. И едва ли нищетата, която голяма част от тях са принудени да търпят, борбата за оцеляване и свръхнапрежението ще ги спрат.
Така България разпростира постепенно границите си по целия свят. И този процес не е от днес, телените мрежи само временно го бяха ограничили през последните десетилетия. Лично аз мечтая да се върне нещо от оня дух на 1912 г., който караше българите, установили се в Америка и Европа да се връщат, зарязвайки имане и работа – макар и да са знаели, че тук им предстои само рискът на бойното поле. Мечтая, но не се надявам.
Петър КРАЛЕВ
Объркани пътища без автостоп 2
