ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 78, 1990 г.
НОМЕНКЛАТУРНИ „ИГРИ”
Десетилетията реален социализъм създадоха редица обществени феномени, един от които е номенклатурната неофеодална класа. Обществото ни имаше своя крал, своите херцози и маркизи – естествено със съответстващо битие. Към националния колорит се прибавяха и кохортите от придворни по права, съребрена линия, по светотатство и по вярност. Обществото ни имаше и своите… крепостни. Доброто старо време за управляващия елит обаче вече изтече и крепостните искат сметка – за опропастената си страна, за ограбеното бъдеще на децата си, за жертвените поколения.
Докато правозащитните органи трескаво „търсеха” обкръжението на правешкия деспот, виновните, неофеодалната номенклатурна каста се спотаи и се зае зад привидното бездействие и уплаха да осигурява бъдещето си. Във вид на бясно пречистване на „мръсните” пари и реализиране на наличните си възможности. Най-явно корумпираните й представители се преселиха при капиталите си в чужбина, други забравиха да се завърнат в родната страна и завъртяха бизнес с „класовия враг”. Трети пък с цената на всичко се опитват да съхранят още известно време ръководните си постове в стопанския и държавния елит – достатъчно, за да реализират „акциите си”; прякото ръководство на приватизацията на държавната собственост. А това логично ще им осигури възможност след години отново да се завърнат на политическата сцена като реална икономическа сила, обезпечена вече и юридически.
Кредитът от време, отпуснат от корумпираната част от номенклатурата, е с цената на изплъзване от наказателна отговорност. Скоро тези нейни представители ще се свият скромно в маломерните си жилища и нагло ще подрънкват пред нас наличните си сто лева и изтърбушен „Трабант” на изплащане. Докато в средствата за масова информация се вдига панически шум във връзка с развихрилата се спекула, рядко се промъква информация за престъпленията на управляващия десетилетия елит, които имат не само политически, но често и чисто криминален характер. А борбата срещу този вид престъпност с оглед обществената й опасност според мен следва да бъде задача номер едно за правозащитните органи. Крайно време е да се разбие митът за анонимната номенклатура. Всеки обществен проблем е пряко или косвено свързан с дейността на определени органи, следователно и личности, които имат пък имена. Защото наред с етичния аспект, вината често пъти има и наказателно-правни измерения. Общата вина пред закона е ничия вина. Тук не става въпрос за „лов на вещици”, аналогично на ставалото нееднократно в историята ни, а за морално пречистване и оздравяване на обществото – невинният да бъде защитен от закона, виновният да отговаря пред него. Рухналите морални устои на обществото трябва да бъдат заменени с други, истински ценности. А една от основните опорни точки на човешките взаимоотношения в цивилизованите страни, към която днес срамежливо надничаме, е законността. Но не като абстрактна категория, а като ежедневно приложение. Последното пък е задължение на правозащитните органи. „Проблемите им” в еднаквото прилагане на законите преди десети ноември имат обяснение, но за причините за сегашната мудност, а често и бездействие кой знае защо не се говори, освен с абстрактни разсъждения. Основната причина за мизерните резултати от борбата на правозащитните органи срещу номенклатурната престъпност според мен е, че ръководството им е в ръцете на същата тази номенклатура. Странно ли е тогава, че комисиите по „деформациите” – централни и местни, партийни и държавни (вкл. и в нашия град), приключиха дейността си с резултати, които разсмяха даже и самите „обследвани”? странно ли е ориенталското темпо, с което се вършат проверки от оторизираните органи по конкретни сигнали? Странно съвпадение ли е, че десети ноември, когато стана ясно, че неизбежно ще се постави като проблем търсене на отговорност на управляващия елит за извършени престъпления, се създадоха икономически условия, които доведоха до разпадането на правозащитните органи и масово изтичане на квалифицирани кадри от тях? Днес спокойно можем да кажем, че за тях с пълна сила важи мисълта на К. Вонегът: „Не е непременно необходимо да бъдете луди за да дойдете на работите при нас, но все пак помага!” Разпадането на правозащитните органи обаче съвсем не означава, че от нея си отиват наместниците на номенклатурата. Напротив: същите онези, които доскоро официално „снемаха” партийната линия в правозащитните органи и ги ръководеха преди всичко в интерес на класовите си интереси, сега се готвят да правят това в името на… закона. Последното е абсурдно по простата причина, че това означава да вдигнат най-напред ръка срещу номенклатурната „масонска ложа”, към която самите те принадлежат. В последно време популярност доби идеята за пълна деполитизация на правозащитните органи. Предвид конкретните условия у нас, това е една необходима и навременна мярка. Наивна е надеждата обаче, че деполитизацията сама по себе си ще реши главния всъщност проблем – отстраняване от тях на компрометираните представители на номенклатурата и подчиняване на дейността на тези органи единствено и само на закона. Този извод се подкрепя от многобройните доказателства на политическа мимикрия след десети ноември. В случая ще бъде същото по простата причина, че номенклатурата няма да си позволи лукса да се откаже доброволно от контрол върху правозащитните органи. Противното означава самоубийство. Този риск съществува за нея поне дотогава, докато мръсните й пари не придобият блясъка на неоновите фирми: „Иванов, Петров и синове“.
Диньо БОЗАДЖИЕВ, юрист
