„Всичко стана толкова просто и лесно, че се запитахме дали въобще си имаме работа с нормален човек“. Това си спомня един от преките участници в събитията, довели до абдикацията на руския император преди 100 години.
Автор на една от най-значимите книги за февруарската революция от 1917 година е Георгий Катков – британски историк, емигрирал със семейството си от Съветска Русия през 1920-те години. Книгата е написана на английски, а на руски излиза в Париж преди повече от 30 години и бързо се превръща в библиографска рядкост. Катков е проучил огромно количество мемоари и документи, посветени на събитията от февруари-март 1917 година и по думите на Александър Солженицин е представил събитията „стройно и пълно“.
В края на февруари 1917 година Николай Втори се намира в Могильов в седалището на върховното командване. Царят е информиран за безредиците и демонстрациите чрез писмата на императрицата, съобщенията на министрите на вътрешните работи и на отбраната, както и от началника на Петроградския военен окръг. Полицията и армията са убедени, че ще се справят с размириците. На 27 февруари (по стар стил) в Главната квартира е получена телеграма с информацията, че в гарнизона е избухнал метеж, но „преданата армия действа решително и изцяло контролира ситуацията“. Чак вечерта съобщенията стават тревожни. В тях се казва, че метежът се разраства, че са избухнали пожари, а командващият войските на Петербургския военен окръг вече не владее ситуацията в града.Председателят на Държавната дума Родзянко изпраща множество спешни послания до императора. Тонът в тях е лоялен, но Родзянко отново и отново подчертава, че трябва да бъде назначен министър-председател, „който се ползва с доверието на народа“. Николай Втори обаче игнорира напълно тези призиви.
Обкръжението на императора в седалището на Върховното командване очаква от него две неща: ясни указания как да действа във връзка с метежа в Петроград и програмно изявление, което да успокои страната. Решено е в Петроград да бъдат изпратени войски от Северния и Западния фронт. Но, както отбелязва Катков, в Петроград са били изпратени незначителни военни подразделения. Всички се надяват, че тези войски ще окажат необходимия психологически ефект, без да проливат излишна кръв и без да пристъпват към истински военни действия. Във всеки случай, назначеният от Николай Втори „един вид диктатор“ в Петербург – генерал Иванов – не получава ясни инструкции. Прощавайки се с императора, генералът отново се опитва да повдигне въпроса за конституционни отстъпки. За съжаление получава само уклончив отговор.
Цар, който не управлява?
2 март 1917 г., Невский проспект, Петербург
В същото време два специални влака – един с императора и един с неговата свита – се отправят към Царское село. От съображения за сигурност влаковете се движат по обиколен маршрут. По пътя ги застига съобщение, че някои от гарите по маршрута са превзети от въстаниците, което впоследствие се оказва преувеличено, и влаковете се връщат обратно. В крайна сметка царският влак пристига в Псков. Докато всички очакват от Петербург да пристигне Родзянко, главнокомандващият армиите на Северния фронт генерал Рузский се опитва да убеди императора да подпише указ за съставянето на „отговорно министерство“, което да се отчита не пред царя, а пред Думата. Николай казва, че не се вижда в ролята на конституционен монарх – да царува, без да управлява.
Императорът скланя да подпише подобен проектоманифест, но когато Рузский го прочита, установява, че в него няма и дума за кабинет, който да отговаря пред Думата. В замяна на това Николай Втори предлага на Родзянко сам да посочи някои от министрите. Той отказва да приеме този текст, след което императорът все пак приема идеята за „отговорно министерство“. С телеграма генерал Иванов е информиран да спре придвижването на войските към Петроград.
Николай Втори обаче закъснява с минифеста. Както пише в книгата си Георгий Катков, шефът на държавната дума Родзянко, който в ранните часове на 2 март пристига в Псков, отхвърля отстъпките на Николай Втори като недостатъчни и казва: „Очевидно Вие не си давате сметка какво става. Започва една от най-страшните революции, която не може да бъде потушена толкова лесно. Считам за необходимо да Ви уведомя, че това, което предлагате, е недостатъчно, и въпросът за династията вече е поставен пряко.“
Абдикацията
Манифестът, с който Николай Втори се отрича от престола
Около десет часа вечерта в Псков пристигат още двама известни политици – Гучков и Шулгин. Те описват „картината на хаоса“, както пише в книгата си Катков. Единственото, според тях, което може да спаси положението, е отказът от престола на Николай Втори в полза на непълнолетния престолонаследник Алексей – под регентството на великия княз Михаил. Само така можели да бъдат спасени Русия и династията.
По-нататък събитията се развиват мигновено: Николай Втори заявява, че ще се отрече от престола, който няма да запази и за сина си. По-късно Гучков ще каже: „Всичко стана толкова просто и лесно, че се запитах дали насреща си имаме нормален човек.“
Очевидно и Гучков не разбира значимостта на историческото събитие. „Значението на това, което става на железопътната гара в Псков в нощта на 2 март, е неизмеримо и далеч надхвърля въображението на участниците в драмата“, пише Катков. Отричането от престола предотвратява незабавното избухване на гражданска война с всичките ѝ международни последици. И същевременно отнема почвата под краката на военните и граждански власти, които, в други условия, веднага биха могли да организират съпротива срещу надигащата се революция.
В действителност много хора приемат революцията като следствие от отричането на Николай Втори от престола. След като самият цар признава необходимостта от промени, какво могат да направят тези, които се готвят да се съпротивляват срещу промените? И тогава, и по-късно много хора твърдят, че съпротивата е била невъзможна пред лицето на народното недоволство. Историкът Катков не е съгласен с това. Освен в Петроград, в и около Москва, никъде не се забелязват признаци на стихийно въстание. И когато през март 1917 година е обявена революцията, хората приемат това като известие за събитие, в което те нямат никакво участие.
Източник : Дойче Веле
