„Дневник“ разговаря с бившия правосъден министър в кабинета „Борисов“ (той подаде оставка в края на миналата година, след като парламентът промени предложения от него вариант на разпределението на квотите във Висшия съдебен съвет) Христо Иванов. Той заемаше този пост и беше и вицепремиер в служебния кабинет на Георги Близнашки, назначен от президента Росен Плевнелиев. Темите на разговор са ефектите от оставката на правителството, политическите трусове, които ще предизвика, какво се случва в дясното пространство.
В деня на балотажа коментирахте пред БНР, че премиерът Бойко Борисов ще подаде оставка с облекчение. Според повечето анализи той сам се вкара в такава ситуация и можеше да запази властта. Защо смятате, че това е по-добрият ход за него?
– Борисов видя, че губи основната си стабилизираща позиция – своята безалтернативност. Досега буквално левитираше на политическия вакуум около себе си, върху привидността, че никой не е в състояние да му отправи политическо предизвикателство – „може да не харесвате как се разпореждам с държавата, може да не правя това, което очаквате от мен, но няма друг“.
Неговата формула беше – да размени стабилност на корупционното статукво на олигархичната класа срещу това никой да не му отправя реални политически предизвикателства. Когато в лицето на Радев той видя начало на ерозия на своя статут на единствен полюс на властта, вместо да чака заплахата да се разгърне и на парламентарното поле, Борисов реши да постави всички свои потенциални опоненти в цайтнот.
Като предизвика ранни избори, преди те да успеят да уплътнят резултата на Радев, преди да се преструктурират старите или да се структурират нови политически проекти, евентуално около Марешки или Слави или други, или процесът на обединяване на патриотите да се заздрави. Надява се това да му даде добра позиция за преговори в новото преразпределяне на видима и задкулисна власт, което започва сега.
Цачева може да е му е загубила едни избори, но и конкурентите му нямат отговор как точно ще спечелят. Как БСП ще реши уравнението да стане управляваща сила, но да не се коалира видимо с ДПС, което очевидно би й коствало политически твърде много.
След оставката виждаме хиперактивност на ГЕРБ в опит да си върнат инициативата и да превърнат загубата си в изгодна позиция – опитват да притискат всички останали с невъзможната подкрепа за резултатите от референдума и дори с тяхната ескалация, с предложения за свикване на Велико народно събрание, пропагандни ходове за изкопаване на забравени вече митологии от предишни исторически периоди като „агнешките главички“, безумни слухове кой щял да бъде служебен премиер и т.н.
Всичко това е опит за позициониране на Борисов в удобна позиция да преговаря с останалите политически сили и фактори за следващата властова конструкция.
Не бихме се позовавали на такава информация от жълтите медии, но споменахте следващия служебен приемиер – още преди крайния резултат от изборите имаше публикации, че вие ще заемете този пост?
– Това са безумни спекулации, особено на този ранен етап. Служебното правителство трябва по неутрален и тих технократски начин да гарантира провеждането на изборите. Оглавяването му от човек като мен, който веднага ще привлече към себе си огъня на Пеевската пропагандна машина, би било безотговорно.
Целта на тези сплетни, които очевидно се разпространяват от ГЕРБ, е хората, които през цялото време посочваха неизбежната катастрофа заради липсата на реформи и борба с корупцията, да бъдат вкарани в абсурден обяснителен режим. Това е отклоняване от въпроса защо всъщност загуби Борисов и каква е неговата отговорност.
Любопитното в тази кампания, свързана с т.нар. агнешки главички и със слуховете кой ще става служебен премиер, е, че се извършва в много висока координация между лица от ГЕРБ и Пеевските медии. И интересното всъщност не са тези спекулации, а че очевидно Борисов продължава да се ползва с пълната медийна подкрепа на Певески, тоест тандемът ще продължи да работи заедно – или ще оцелее заедно, или ще загине заедно на сцената. Те, изглежда, са абсолютно неразривно свързани вече.
Можем ли да направим извода, че Пеевски играе срещу ДПС?
– Един от най-интересните въпроси сега от гледна точка на политическия анализ е защо в крайна сметка ДПС застава срещу ГЕРБ. Дали просто не са успели да се договорят по разпределение на порциите, или е знак за намерение за някакво преформатиране на българския олигархичен режим.
Идеята за свикване на Велико народно събрание как се вписва в тези процеси?
– В анонса за Велико народно събрание има търсене на възможност за договорено преструктуриране и обновяване на фасадата. Защото то представлява едновременно удобен начин да се заобиколи темата как за краткото време, което остава до предсрочните избори, да се вкарат правилата за мажоритарни избори и да се създаде онзи период на неопределеност, която за много хора да се превърне в амнистия и ново начало, или поне ново позициониране.
Много е важно да си спомним какво се случи 1990-1991 година. Докато централноевропейските постсоциалистически страни преминаха бързо и фокусирано към необходимите реформи в икономиката и институционалния ред, и сега ги виждаме в много по-добро икономическо положение, България се зае да пише конституция, загуби ценни години. И всъщност това беше онзи период на мъгла, в която силите, които стояха зад режима на Тодор Живков, успяха да се препозиционират удобно в политиката и икономиката. И в момента продължаваме да плащаме цената на това изгубено време време.
Сега ни предлагат свикване на Велико народно събрание без никаква конкретика защо, тоест предлага ни се същата мъгла.
Борисов предлага дори намаляване на броя на депутатите?
– Броят на депутатите сам по себе си не решава никакъв проблем. Има парадокс в това да свикаме 400 депутати, за да ги направим 120. Всъщност всеки депутат представлява определена пропорция от населението и тяхното намаляване рискува да засили дефицита на представителство в политическата система. Въпросът не е да ги „наказваме“, като ги намалим, а да ги подчиним на обществения интерес в по-висока степен. Това става със съвсем други средства. Започват да се произвеждат и допълнителни аргументи – да премахнем самото ВНС, да премахнем служебното правителство, да премахнем позицията на вицепрезидента, което, като имаме предвид какви хора заемат тази позиция напоследък, звучи особено привлекателно, трябва да се признае… Но всичко това е само претекст.
Всъщност зад авантюрата ВНС корупционният ни синдикат се надява да спечели допълнително историческо време. Ние имаме конкретен проблем и той е завладяването на държавните институции от мафията. Него трябва да решим и точно неговото разрешаване се опитват да отклонят по всякакъв начин нашите политици.
От тази гледна точка единственото нещо, което може да оправдае свикването на Великото народно събрание, е вместо стъпка по стъпка да опитваме да реформираме прокуратурата, да я преучредим. Защото без ефективна, подчинена на обществения интерес прокуратура ние трудно ще се справим с корупцията. Очевидно е обаче, че точно това няма да бъде предложено.
Като правите паралел с 1991 година, тогава имаше голяма съпротива и в парламента срещу приемане на конституцията, 30-ина депутати обявиха гладна стачка, имаше протести, обществото не беше сигурно, че тази конституция трябва да се прави. Докато сега като че ли повечето харесват мажоритарния избор на депутати, намаляване на броя им?
– Хората усещат, че нещо трябва да се промени. Че политическата система е престанала да служи на обществения интерес и че нещо голямо трябва да се случи. Проблемът е, че същата тази опорочена политическа система е тази, която предлага идеи за промяна. И тя подхвърля на хората димки. Идеята, че ние ще преминем от една изборна система към друга и това ще ни реши проблема, че политическата система не произвежда съдържание, е порочна.
Всяка избирателна система има плюсове и минуси, но не процедурата на избори решава проблема, че в България има мафия на власт. Експлоатира се желанието на хората за промяна, подменя се с всякакви залъгалки, поредната от които е ВНС.
Възможен ли е пробив или някакъв черен лебед трябва да се появи?
– Черни лебеди на хоризонта има. Току-що видяхме, че когато българските граждани видят реалистичен шанс да изразят своето желание за промяна, те го правят. Големият въпрос е как на политическия пазар на идеи да се появят и наложат реални политики за промяна.
Бойко Борисов обвини Радан Кънев, че разбива дясното, то така или иначе твърде много се е размило в България, а в същото време се говори за нов десен проект, включително и с вашето име – има ли дясно, какво е, къде е, какво ново ще се структурира вдясно?
– Г-н Борисов очевидно инвестира твърде много енергия да атакува всички онези хора, които му посочиха това, което ще му вземе главата. Това, което му взе главата, са Цацаров и Пеевски – аз бих ги нарекъл кръга на свинските опашки. Той се опитва да смени темата и да извади „агнешки главички“ и прочее отживелици. И се опитва предварително да наложи някакво брандиране на всяка потенциална алтернатива вдясно
Като казвате нов десен проект – имате предвид това, което Радан Кънев обяви, че ще прави около ДСБ, или друг?
– Тази конкретна заявка очевидно изхаби своя потенциал, преди да започне да се реализира. Превърна се в затихваща градска легенда и сега се възкресява от Борисов, за да играе ролята на врага. Забележително е, че той през цялото време се конфронтира не с БСП, ДПС, Пеевски и т.н., а точно с тези, които настояват за реформи и които по всякакъв начин опитва да пакетира. От моя гледна точка ляво – дясно в България в момента не носят особена стойност. Достатъчно е да припомним как ГЕРБ се представят за десни, БСП за леви, а ДПС, да прощава Господ, за либерали.
Много по-важно е позиционирането напред и назад. Кои са онези сили, които искат България да продължи да се развива, да направи необходимите реформи, и кои са онези, които искат да я държат в едно безкрайно безвремие, при което българската политическа система се крепи на липсата на перспектива. Българската политика не произвежда бъдеще, тя не произвежда перспективи, тя не дава обещания за развитие, а държи страната в човешки, в институционален и в икономически план в стагнация.
Дори да бъде изпълнена прогнозата за 3-процентен ръст, това не е нито потенциалът на страната ни, нито онова, което е необходимо, за да избегне риска от попадане в дългова спирала и да смени тенденцията си на развитие.
Българската политическа система отказва да даде на страната перспектива за върховенство на правото и повече ред, което едновременно да даде на гражданите усещане за справедливост и на предприемачите среда, в която спокойно да се развиват.
И да достигнем до реалния потенциал, който България има за икономически ръст – 5-6 процента поне. Този нереализиран ръст от 3-4 % от БВП е цената, която плащаме в момента за това, че цялата политическа сцена е заета от играчи в посоката назад и липсата на сили, които работят за посоката напред. Това е най-простото обяснение на структурната бедност на толкова широки слоеве от населението. Това е коренът на безпътицата и масовата фрустрация. Имаме няколко много големи въпроса, на които да отговорим: как да има реално върховенство на закона; как да запазим западния модел на развитие; как да решим огромния проблем с човешкия ресурс, който включва и демографския проблем, и емиграцията, и образователната система, и липсата на качествена работна ръка; как да преодолеем изкуствените разделения, които в последните години все повече се създават и експлоатират от политическата система.
Например разделението между тези, които виждат реалността, че България исторически има важни връзки с Русия, и тези, които виждат реалността, че бъдещето на България е в западния модел на развитие. Аз твърдя, че между тези две неща няма никакво противоречие, но то бе изкуствено създадено и в момента се експлоатира. Разделение между тези, които избраха да имат активна гражданска позиция и често протестират, може би допускайки някакви грешки, прекалявайки от нечия гледна точка, и онези, които се дразнят от тях и протестират главно срещу протестиращите. Трябва да започнем да търсим пътища за помирение, мостове. И това е дълбинна политическа работа.
Тя изисква много време…
– Нека дам примера със съдебната реформа, която доскоро беше изключително непопулярна тема – някакви експерти от България си говорят с такива от ЕК. Няколко години по-късно ние я виждаме в центъра на политическия дебат, превърната в незаобиколима тема, по която значими групи от българското общество се вълнува и има мнение.
Твърдя, че това е политическата работа – промяна на идейния пейзаж, промяна на това как мислим и какви теми ни вълнуват, какви решения виждаме. В крайна сметка същностният въпрос е как да имаме нещо, което да можем да наречем българска мечта. В момента няма такова словосъчетание на българския политически пейзаж, а е време да го въведем. Тук не става дума за регистрация на нова политическа партия, а за много по-дълбоко интелектуално и общностно усилие да опитаме да произведем някаква конкректна перспектива за страната, за промяна на нейната траектория чрез промяна на някои ключови политики. Това е, върху което аз бих работил и бих търсил организационен формат да се случи.
Дали и кога то би прераснало в партия е вторичен въпрос.
Но има и такъв риск – вие излизате с хубава програма и чудесни идеи, всички се съгласяват с тях и накрая ги провалят.
– На мен ми се случи да опитам да лансирам някакви идеи и политическата класа да ги откаже, но това, което се случи на политическата класа, е, че след като отказа, тя установи, че тези идеи са се превърнали в много широка споделена загриженост в българското общество и тя през голяма част от времето се налага да отговаря на въпроси, свързани с тези идеи. Не съм сигурен кой излиза победител.
Това е пример, че политиката преминава първо през промяна на идейния пейзаж и едва тогава на политиците им се налага да променят своите траектории и начините си на действие. Така че всъщност не става дума за производството на някакъв дневен ред, а за налагането на идеи, изграждането на консенсуси и създаването на нови политически пейзажи, и това с дълбокия, дълготраен политически ефект.
Трябва да говорим много повече за това какво искаме да се случи, да произведе българската политика, отколкото да се вкараме в сплетните дали ще има нова регистрирана партия и от кого.
Какви са очакванията ви от новия президент? Заявките му за съдебната реформа?
– Новият президент е голяма неизвестна. Надявам се това да се окаже източник на добри изненади, но може да се окаже и рисков фактор, особено когато се намираме в момент, в който се инжектира толкова много хаос и това не е само оставката.
За съдебната реформа той направи много смело влизане в темата, след това получи явно обаждания, с които са го накарали да бъде по-внимателен. Но много скоро му предстоитест – месеци след като е встъпил, трябва да реши дали потвърди кандидатурата за председател на ВАС, която ще му бъде предложена от този абсолютно дискредитиран в момента ВСС, и изобщо как да отиграе тази ситуация. Това ще бъде изключително важен тест за неговата воля за някаква промяна и способността му да я разпознае и активно да участва в нея, а не само да бъде пасивен наблюдател.
Може ли да се каже какво следва за съдебната реформа след оставката и този период между две правителства, в който навлизаме?
– В момента реформата се свежда до два големи въпроса – ще започне ли реформа на прокуратурата и конкретно – въвеждане на ефективни механизми за обществена отчетност на главния прокурор и какви хора ще бъдат избрани в новия ВСС следващото лято (2017 – бел.ред.).
Прочистването на съдебната власт, утвърждаването на високи стандарти за нравственост и компетентност, доброто управление на кадрите и бюджета й – всичко това зависи на първо място от ВСС и единственият начин да се случи е в следващия съвет за разлика от настоящия да се формира мнозинство с ясна воля за реформи.
Ако обаче следващият съвет бъде попълнен с хора, лоялни на Цацаров, Пеевски и съответните силни на деня – това означава още пет години липса на съдебна реформа.
През последните 2-3 години България бавно преминава от една ситуация, в която това е настояване на ЕК и партньорите ни от ЕС към ситуация, в която все повече българските граждани разбират, че това е залогът на съдебната реформа, и започват все по-активно да се интересуват от нея и тя става все по-незаобиколима тема.
Българските политици сега имат нужда от хаос и период на мъгла, заради това трябва по някакъв начин постепенното нарастване на обществена нетърпимост към продължаващата липса на борба с корупцията и продължаващото безправие да бъдат прекъснати.
