Човек, извършил тежко престъпление, може да изтърпи наказанието си и да стане гражданин като другите. Но това е възможно, ако е излежал присъдата си в затвор с мислеща администрация в държава с цивилизована рационална политика в затворното дело. У нас всеки опит за разумност и подобряване на условията в затворите се превръща в скандал от пропагандната война срещу реалната реформа. „А може, по-иначе може“, обобщава мнението си Христо Иванов с реплика по стихотворението на Вапцаров.
„Дневник“ препубликува мнението на бившия правосъден министър от профила му във Фейсбук.
В САЩ, преди решаващ тур от предварителните избори за президент, един от кандидатите се рекламира с историята на човек, който като млад е убил. Бил е осъден на доживотен затвор, но зад решетките е намерил сили да се поправи. Образовал се е, помагал е на други и е бил освободен предсрочно.
Днес този човек не просто няма да извършва престъпления повече, не просто не тежи на бюджета в затвора (в България месечно за един затворник издръжката е около 500 лв), не просто има бизнес и създава работни места, но е пример и за други хора от същата социална среда, че могат да имат успешен живот без да бъдат престъпници. До степен да бъде лице на подобна кампания.
У нас, когато Министерството на правосъдието покани затворническа организация да даде мнение при работата върху план за подобряване условията в затворите, това беше превърнато в скандал.
Наскоро един вестникарски Труп, известен, че публикува поръчани от Цацаров материали, отново раздухваше тази история (гарнирана с маса други лъжи) като част от мръсната си пропагандна война срещу реалната реформа.
Като гледах това видео ме обхвана истински срам, че в моята родина, вместо да се бори с престъпността, включително и като има грижа затворниците да получат шанс за успешна реинтеграция, прокуратурата е превърната във властова база на хора, които тровят обществената среда, поддържат най-мракобесните и корупционни явления в живота ни и спомагат за задушаването на страната. Всичко това, с едничката цел да задоволят нагона си за власт, независимо от цената.
Но си спомних и нещо друго.
Преди няколко седмици в един от най-отдалечените гръцки острови ме спря ром, който ме беше разпознал. Беше ме запомнил с това, че на 15 семтември 2015 г., откривайки учебната година в Старозагорския затвор, където той е излежавал присъда тогава, съм казал на затворниците, че съм при тях, за да им кажа, че държавата иска те да се поправят, да излязат оттам и никога да не се връщат повече. Имаше работа, беше с детето си.
Всеки човек, комуто бъде даден реален шанс да се поправи в затвора и го използва, е завоевание на обществото. Той не само повече няма да вреди, не само ще можем да дадем 500-те лева, вместо за издръжката му, за достойно заплащане на учителския труд, но е и източник на надежда, „че може, по-иначе може“.
Тази надежда е важна както за затворниците, така и за хората, притиснати от живота. Но също и за моите колеги в министерството, които продължават усилията за пенетенциарна рефора, независимо от враждебността, с която се сблъскват.
Техните усилия заслужават уважение.
Източник: дневник.бг
