ОЧИТЕ НА ХОРАТА
Помня доктор Леви още от времето, когато носех плитки с пандели на червени и жълти точки. Често идваше да играе шах с баща ми и оставаше за вечеря. И тъй като беше истински хирург, чичо Леви винаги си носеше един скалпел, с който прецизно нарязваше котлета си на фини късчета. Когато спечелеше битката с татко, нарязваше и моя котлет, заради което мама го наричаше джелатин. Харесвах го много… Винаги усмихнат, със слънчеви зайчета в очите и фини, меки ръце, в които обичах да се свивам като коте. Обикновено носеше в джоба си торбичка с ментови бонбони и ми позволяваше да ги изям всичките. Мама и за това мърмореше, но добрият доктор само я поглеждаше кротко и казваше:
– Ех, Мария! Какво от това, че ще й се развалят няколко зъба! Днешната медицина е толкова напреднала, че могат да ти направят не чейне, а цяла уста.
[ad id=“225664″]
Единственото забранено нещо беше гъделичкането – докторът имаше ужасен гъдел…
А след това доктор Леви замина да работи в Кувейт и повече не се върна. Баща ми каза, че е станал предател, но аз бях твърде малка, за да разбера значението на такава сложна дума. Впрочем, като се замисля, дори сега, когато съм се заровила в политика и патриотизъм до ушите, си давам сметка, че ми е трудно да вкарам жив човек в тази дума. Но не за думата ми е думата.
Като журналист от голям вестник преди два дена ме изпратиха в Лондон да отразя една от ония важни конференции, на които по принцип не се прави нищо важно.
О, Лондон – величие и падение на цивилизацията, омесени в най-невероятната човешка смес. През деня беше наистина величие – мегаполисът в златно и бяло, опакован в кралски блясък и изящно поднесен на нас – дивите варвари, събрани от покрайнините на Европа. Но вечер, когато пъбовете изплюеха последните пияници и хлопнеха уморено врати, падението плъзваше из лондонските улици и заливаше града като лепкава и зловонна тиня. Тогава очите ми преливаха от печал и отчаяние. Но не за отчаянието си мисля. Искам да разкажа за доктор Леви.
[ad id=“237001″]
Срещнах го съвсем случайно: стоях на един мост и замечтано съзерцавах мътните води на Темза, докато група хлапета наблизо се състезаваха кое ще се изплюе по-далече в реката. Един възрастен човечец се блъсна в мен и притеснено се извини. Загледах го – малък, сякаш смачкан от времето, но нямаше никакво съмнение – беше доктор Леви. Разбира се, веднага го поздравих на чист български и видях как очите му се усмихнаха изненадано и няколко слънчеви зайчета скокнаха в избелелите зеници, а после се стопиха и леко се плъзнаха като капки по хлътналите му бузи.
– Господи, мило дете! Колко си пораснала! Къде са ти мишите плитчици?
– Отрязах ги – усмихнах се аз.
– Станала си истинска, прекрасна млада дама. Но какво правя аз, стар глупак! Ела, ела да седнем някъде, имаме да си говорим толкова много, толкова…
И си говорихме… За баща ми, който не можа да преглътне горчивите плодове на нашата свобода и един ден замина на небето да играе шах с ангелите; за майка ми, която тихо изгасна само няколко месеца след него, за моята работа като репортер…
[ad id=“238430″]
– А, репортер! – възкликна докторът. – Очите на хората. Трябва да внимаваш, дете мое, хората имат очи само за грозното.
– Не е вярно – намръщих се аз. – Виждат и хубавите неща.
– Виждат! Бръмбари виждат! Ще ти кажа какво виждат. Когато пристигнах тук, започнах като обикновен санитар, никой не искаше и да чуе, че съм дипломиран лекар, а за хирургия и дума не можеше да става. Но аз се заинатих. Изкарах всички квалификации и само след две години станах най-търсеният коремен хирург. Правех толкова много операции, че ми се е случвало да заспя в операционната от умора. И една вечер ме повикаха по спешност – трябваше да оперирам най-специалния пациент на Англия, самата кралица. Не беше сложна операция – спукан апендикс, но всички се люлееха като тръстики от притеснение. Отворих Нейния Величествен корем и я изчистих така, както се изчиства старо корито. Фасулска работа, ако питаш, но ме обявиха за национален герой. А след два месеца получих покана за прием, подписан от самата кралица. Чест и половина, нали? Само че след три операции, от които едната в продължение на пет часа, аз мечтаех само за едно легло и никакви приеми не бяха в състояние да ме изтръгнат от умората. Не бях ял от двадесет часа, не бях спал повече от двадесет часа, но най-лошото беше, че не бях пикал от двадесет часа. И когато пристигнах в двореца, ми се пикаеше като на камила. Прости на стария глупак, моя малка! Знаеш ли как пикаят камилите? Пикаят прекрасно, пикаят където им падне и когато си поискат. Бога ми, стисках се повече от час и дори повярвах, че мога да издържа до края на проклетия прием. Но тъкмо когато ме представиха на Нейно Величество, някой ме сръчка в ребрата. О, ти знаеш какъв отвратителен гъдел имам!… За миг целият контрол над мехура ми отиде по дяволите…
Вестниците просто полудяха. За няколко часа от национален герой се превърнах в обикновен пикльо.
Спасил съм толкова много хора, основах фондация за деца в риск и сигурно съм измъкнал стотици хлапета от блатото на лондонските гета, но в очите на хората ще остана единствено като човека, който се напика пред кралицата на Англия…
