Публикуваме интервю на журналиста Матей Бонев с инж. Даниела Пашова, преподавателката от Професионалната гимназия по електротехника „Георги Раковски“-Стара Загора, която извървя дългия път от ученическата скамейка на Електротехникума, премина през лабораториите като учител и стигна до горещия директорски стол.
Този и други текстове за популярни личности и интересни истории, разказани от Матей Бонев през годините, ще бъдат събрани в книга със заглавие „40 лица от града на липите“, която ще излезе от печат през януари 2017 г.
Когато си на 14-15 години, всеки избор изглежда труден. Особено на училището, което формира първите ти професионални навици и желания. Даниела обаче нямала колебание къде да учи. „При двама инженери вкъщи, имах ли друга алтернатива”, посочва с усмивка избора на тогавашния Електротехникум в Стара Загора тя. Истината обаче е, че математиката й вървяла, увличали я тайните на машинариите и техниката. А и идвали й отръки тези занимания с електротехника, които по принцип са по-чужди на момичетата. „По мое време имахме поне два пъти повече практически занятия от сегашните ученици, по цял ден бяхме в работилниците и предприятията”, посочва Даниела най-полезното на своето средно образование. Завършила с отличие техникума и съвсем по съседски записала Техническия университет в Габрово. Заради близостта му и до Стара Загора, а и до родното Дряново. Дядо и баба й все още били живи и живеели в подбалканското градче, което се превърнало в естествената „база” по време на следването й. Даниела категорично не е съгласна, че в провинциалния технически ВУЗ следването било по-лесно, а подготовката – по-слаба. „Много мои колеги, които по една или друга причина се прехвърлиха в София и Варна, сами признаваха, че в Габрово им е било доста по-трудно”, посочва тя. Заедно със следването още в трети курс Даниела направила и най-важните стъпки в живота на всеки човек – омъжила се, а на следващата година родила сина си. Малко трудничко й било с двете дини под една мишница, но и през ум не й минавало, че може да прекъсне. Примерите на „всеотдайни” майки, посветили се на децата си и зарязали следването, били не един и два. Помагали й, разбира се, родителите им – нейните и на съпруга й, през тези няколко години, в които се разкъсвала между майчинството и студентството.
Даниела не само завършила висшето си образование, но към основната специалност – механично уредостроене, предвидливо притурила още една – педагогика в обществения факултет на ВУЗ-а. И точно тя се оказала печелившият коз в трудното за младите специалисти време, когато много неща, считани едва ли не за вечни, започнали да рухват като картонени кули в първите години на демократичния преход. Дори в българския Манчестър, както габровци с гордост наричаха тогава града на Рачо Ковача, инженерите трудно си намирали вече работа. Даниела изкарала само няколко месеца в старозагорския машиностроителен завод „Железник”.
В момента, в който се освободило място за учител по професионална подготовка в нейния електротехникум, веднага кандидатствала и я назначили. Така един есенен ден застанала с трепет и вълнение пред катедрата. Разбира се, че помни този първи урок по техническа механика. Детайлите са поизбледнели, но като затвори очи, сякаш вижда пред себе си вперените в нея погледи на учениците. „Рутината, опитът идват с годините, но трепетът от първия урок, усещането, че всеки ден си на изпит пред децата, остават”, признава след повече от 20 години педагогически стаж Пашова. За това време се е убедила, че учителят трябва да е широко скроен. Само знанията и опитът не стигат. „Трябва да си като барометър, който улавя навреме криволиците в поведението и настроението на децата”, посочва Даниела. Тя не е съгласна, че днешните ученици от т.нар. компютърно поколение са по-лоши от първите й възпитаници – по-малко учат, по-невъзпитани са. Според нея те не учат по-малко, а четат по-малко, но пък са по-информирани и си гонят интереса докрай. „Децата са продукт на обществото, в което живеят, не са нито по-лоши, нито по-добри от връстниците си преди години”, казва Даниела. Много от тях според нея живеят с тревожното усещане за безполезност, че като завършат, няма къде да работят. И тогава на помощ идва чалга-културата с нейната измамна илюзия за лесен успех в живота. Примери за такива „успели” без труд и усилия, дал Бог. Натрапват ни ги всеки ден, казва със съжаление педагожката. Голямата утеха на Даниела и нейните колеги са онези деца, които въпреки всичко залягат сериозно и над уроците, и в практическите занятия. Знаят къде отиват и защо. Да, те са малцинство, но дори само заради тях си струва всеки божи ден да влизаш в клас с надежда за бъдещето.
С риск да си навлече гнева на колегията, тя е убедена, че сриналият се авторитет на българския учител в най-голяма степен зависи от тях самите. От знанията и уменията им на педагози, от ежедневните им усилия да ги предадат на децата. Неглижирането на учителския труд, срамно ниските заплати наистина са част от проблема за авторитета и за бягството на по-кадърните млади хора от тази апостолска професия. Но те се отнасят за още куп уважавани професии и отварят големия въпрос защо повече от 20 години българинът продължава да живее мизерно, а България е най-бедната европейска страна. „Мисля, че ние, българите, трябва да са научим да работим здраво, там е истината”, казва Даниела. Ако искаме да получаваме колкото отличниците на Европа – германците, трябва да се скъсваме от работа, както те го правят от столетия, добавя тя. Оправданието, че политиците ни управляват лошо, според нея, е несъстоятелно. Дори само защото ние ги избираме и трябва да си носим кръста за този избор. Като учителка например тя смята, че „експертният” кабинет на Пламен Орешарски не заслужава повече от тройка. Но дали тройкаджиите ще ни управляват година, или повече, зависи от нас, гражданите, категорична е Пашова. Протестите и социалното недоволство, които тресат държавата от февруари насам, според нея подсказват, че сме на път да си научим урока.
Даниела ПАШОВА:
Чалга-културата насажда илюзията за лесния успех
– Как приехте наградата „Неофит Рилски”?
– Притесних се на няколко пъти – първо, когато ми казаха, че съм номинирана, после още веднъж като получих самата награда. Но не искам да си кривя душата, това е приятно изживяване – да разбереш, че са оценили труда ти, усилията ти като учител.
– Имате ли спомен за първия си урок като учителка?
– Детайлите ми са поизбледнели, но помня, че беше по техническа механика. Иначе атмосферата на този първи час, вълнението и сега са живи. Като затворя очи, сякаш виждам вперените в мен погледи на учениците, повечето бяха момчета. Ако кажа, че не съм била притеснена, сигурно ще излъжа. Рутината идва с годините, но заедно с това винаги остава онзи трепет от първия урок, че всеки ден си на изпит пред децата.
– По-лоши ли си днешните ученици от първите Ви възпитаници?
– По-лоши – не, но са по-различни от първите ми ученици. И това е нормално, те са продукт на обществото, в което живеем. Децата от т.нар. компютърно поколение не учат по-малко, те четат по-малко. Но са доста интелигентни и по-информирани. По-прагматични са, искат само знания и умения, които ще са им полезни в бъдеще. А много често примерите от живота ги карат да мислят, че може да се успее и с по-малко труд и усилия. Може би това се дължи на тревожното усещане за безполезност, че след като завършат трудно ще си намерят работа по специалността.
– Кой им насажда измамната илюзия за лесния успех?
-Чалга-културата, разбира се. Нима не ни натрапват ежедневно такива примери на „успели” хора – елементарни, бездуховни, скарани с учението и труда. Има, разбира се, и деца, макар и по-малко, които наистина учат упорито, проявяват жив интерес към всичко, свързано с бъдещата им професия. Искрено се надявам те да стават все повече…
– Какво може да накара един човек с друга уважавана професия като инженерната да се посвети на учителството?
– Аз завърших висшето си образование в едно трудно време за реализация на младите специалисти и помислих отрано. Още по време на следването си в Техническия университет в Габрово записах втора специалност педагогика в обществения факултет и бях готова за този избор. Имах, разбира се, и добрия пример на баща си, който дълги години бе учител в същото училище, в което преподавам сега. Най-важното, според мен, е изключителното удоволствие да работиш с млади хора. Те наистина сякаш ти предават енергия, настроение, самочувствие. Много пъти ми е било тягостно, криво по някакъв повод, но като вляза в клас, забравям за тези тревоги и тегоби…
– Помните ли някои от добрите си учители през годините?
-О, разбира се! Една от тях, например – Нeдка Славова, на която дължа много и уважавам безкрайно, сега е моя колежка в Професионалната гимназия по електротехника. Помня и учителката ни по математика – Златка Георгиева, която ни даваше толкова много, че по едно време съперничехме на Математическата гимназия в града по добри математици. Прекрасни учители имах и в началното училище, и в средния курс. Няма как да ги изброя всичките.
– Какво отличава, според Вас, добрия учител от чиновника? Достатъчно ли е да има знания и да е съзнателен, отговорен, каквито са обикновено изискванията?
– Мисля, че това не стига. Освен добър педагог учителят трябва да е и психолог, сърцевед, с очи и уши за всичко, което става с учениците в тази трудна възраст. Да бъде като чувствителен барометър, който улавя криволиците в поведението и настроението на децата, за да му се доверят и да го приемат.
– Кой човек е непригоден за учител? Кое е противопоказно за тази професия?
– Например на човек, който не умее да прави компромиси, понякога дори и със себе си, според мен, ще му бъде много-много трудно зад катедрата. Децата не приемат твърде праволинейните преподаватели без сетива за нюансите, за които светът е само в черно или бяло. Те обичат по-широко скроените учители, които държат на своя авторитет, остават възрастни, но се опитват да разберат и децата.
– Съгласна ли сте, че авторитетът на българския учител е в „долна мъртва точка”, ако използваме един технически термин?
– Да, това е очевидно. И този накърнен престиж е плод на много фактори – от неглижирането и подценяването на учителския труд от същото това общество до принизените критерии за тази апостолска професия на самите учители.
– Кой от тези „комплексни” фактори, както сме свикнали да ги наричаме, според Вас има най-голяма тежест?
-С риск да си навлека гнева на колегията, мисля, че авторитетът на българския учител зависи най-много
от нас, учителите. От знанията и уменията ни като педагози, от ежедневните ни усилия да предадем част от тях на децата. Повечето от тях са като сюнгер, попиват всичко добро, на което искаме да ги научим. Ако го правим с душа и сърце, това няма как да не се забележи. И от всекидневните ни съдници – учениците, и от обществото.
– Надавате ли ухо към поредния нов Закон за народната просвета, който „мъти“ и новото правителство, въпреки крехката си подкрепа?
– Много се надявам този толкова дълго отлаган закон да стане факт, колкото и крехка да е подкрепата за този кабинет, и колкото и да е трудно. Особено ми се нравят идеите за промяна в професионалното образование. Специално за учениците от гимназии като нашата изключително полезно ще бъде да практикуват поне 2-3 дни в седмицата във фирмите и предприятията, в които след време евентуално ще работят. А и самите работодатели ще ги видят и оценят в реална работна среда какви са уменията им, как се справят. Ние и сега имаме епизодично практика в действащи фирми и това се посреща много добре.
– Кой е най-големият порок на сегашното професионално образование?
– Точно малкият брой на часовете по практика е големият минус на сегашното професионално обучение. В сравнение с годините, в които аз учих в тогавашния Техникум по електротехника, часовете по практика са 2 пъти по-малко. Акцентът в новите учебни планове е върху теорията за сметка на практическите и лабораторни упражнения.
– Как си обяснявате отлива от техническите специалности – и в средните, и във висшите училища?
– Интересът към езиковите гимназии, например, е съвсем обясним. Те дават по-голям шанс на младите да се реализират в чужбина, а не е тайна, че в последно време техният поглед е насочен навън. Вярно е и друго, промишлеността ни се срина, няма ги големите предприятия, които поемаха инженерите и средните технически кадри. Но въпреки това немалкото частни фирми, които се създадоха в годините на прехода, вече изпитват сериозен глад от такива специалисти.
– Като учител колко бихте писали на правителството на Пламен Орешарски?
-Среден (3)…
– Колко дълъг живот му давате?
– Не мисля, че може да изкара повече от година.
– Какво мислите за продължаващите протести и социално недоволство от февруари насам?
– Аз оправдавам хората, които излязоха на улицата през февруари, и след това наново след предсрочните избори. Очевидно протестите са социални. България е най-бедната европейска страна, ние продължаваме да живеем в унизителна бедност. Не е тайна например, че ние, учителите, работим за смешни заплати. И ако управляващите, които и да са те, не го разбират, няма как да управляват дълго.
– Как, според Вас, България може да се измъкне от тази унизителна бедност?
– Мисля, че ние, българите, трябва да се научим да работим здраво. Там е истината. Често сочим колко големи са заплатите на германците и на другите европейци. Ако искаме да получаваме колкото тях, трябва да работим колкото тях. Е, разбира се, трябва да има и къде да работим. Но това вече е работа на политиците, на държавниците, а ние сме хората, които ги поставяме на власт.
2012 г.
Автор: Матей Бонев
Б.А. Даниела Пашова вече е директор на професионалната гимназия по електротехника „Н. Вапцаров“ в Стара Загора и според колегите си е все така уверена и точна, както бе и пред черната дъска.
