ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 64, 1990 г.
ТРЕВОЖНИ СИМПТОМИ
В тези напрегнати политизирани времена редом с гражданската активност и естетическия плурализъм в изкуството се забелязват и някои снизяващи тенденции. Тук бих изтъкнал преди всичко загубата на сериозните критерии за сметка на злободневната нехудожествена публицистика, появата на един изкуствен неомодернизъм в реакция на конюнктурната естетическа посредственост и ред други явления, издаващи претенция, самомнителност и нетърпелива жажда за самоутвърждение, наваксване, „изплуване” и компенсиране на съживени непомерни амбиции. Някои разбраха прекалено буквално крилатия девиз „Времето е наше” в смисъл – „Дойде нашето време!” В някои случаи в литературата се забелязва и появата на нов монополизъм, може би по-добър от стария, но все пак монополизъм. За това, че се намираме в нова степен на историческата спирала, свидетелствува дори „борческият патос” в поезията и публицистиката. Тук естетика не се търси, стига да има героични декларации, протест, „истини”, борба. Разбира се, става дума за нова борба за ново „светло бъдеще”. И всичко това е хубаво и необходимо като гражданско участие на творците в усилията за освобождаване от старото, безжизненото, тоталитарното. Но то не е достатъчно като индивидуално, социално и национално самопознание. Не достига обективен анализ на живота, онова психологическо съдържание и онова психосоциално познание, без което е бедна, едностранчива и непълноценна истинската естетика. А сериозното познание и самопознание не може да се компенсира нито с „истини”, нито с „позиции”, нито с „гражданска доблест”. Ако изкуството не е изкуство, то не може да бъде и нищо друго. В редица аспекти изкуството рискува да се размине с непосредствения живот и с реалните потребности и проблеми на живия човек, обещавайки му отново „светло бъдеще”, отнемайки му и последната надежда да се осъществи тук и сега – исконно и хуманно екзистенциално право, от което не бива да бъде лишаван в името на никакви красиви, далечни, макар и нови, утопии, и от което впрочем самите нови „идеолози” и не мислят да се отказват. Пак ли ще се докаже максимата, че към жертва за „светло бъдеще” най-много призовават (все другите!) хора с уютно настояще? Вярно е, че „не достига за всички ни слънцето”, но нека онези, за които достига, да бъдат поне по-скромни, поне да ги заболи за „унижените и оскърбените”, вместо да ги залъгват с нови красиви приказки. Защото „животът е последен” и не може нито да се отлага, нито да се съхранява за едно бъдеще, където човекът може и да го няма. Спасението от вкоренения (и обикновено компенсаторен) бацил на суетата, вождизма, тезисността и риториката е в обръщението към непосредствената човешка и социална реалност, към обективните естетически ценности и критерии, в непреднамереното, безкористно служене на живота и изкуството, в любовта към хората и към делото. Себепоказът, самоидеализациите и прекалената „активност” са чужди на сериозния съдбовен творец.
Забелязват се и други тревожни симптоми. На мястото на сковаващата стара идеологичност се настани нова, макар и „анти”, идеологичност. Истинската гражданска доблест и дълбоката социална болка се изместват от граждански крясък и уличен примитивизъм. Появи се и нова „партийност” в изкуството. Обществените движения и партии набързо си отгледаха свои певци, теоретици и нови „поети-революционери”, често със скромни или спорни възможности. В редица издания политическият критерий все така, ако не и по-властно, господствува над обективния, естетическия. Тук лесно може да бъда обвинен в „естетизъм” през едно „революционно време”. Но аз съм тъкмо против „революционност” от познатия фанатичен, разрушителен и еуфоричен тип. А на една истинска съвременна революция много повече са й нужни цивилизованост, реализъм, професионализъм и широта. Оказа се обаче, че някои хора, справедливо отхвърлили болшевишката партийност в изкуството, с охота биха приели една нова партийност. Те сякаш не могат (или не искат) да проумеят, че дълбоко несъстоятелен, антиестетически и антинаучен е самият принцип на партийността в изкуството, литературата, науката. Той би позволил пак да се налагат имена и авторитети (макар и нови) не по-реални възможности и доказан професионализъм, а по политически признак, по „идейна убеденост” и лична преданост.
Животът, изкуството и обществото имат нужда преди всичко от истина, реални дела и сериозни критерии. Нека не смесваме истинските ценности и идеали със снизената публицистичност и конюнктурната политическа практика. Творчески опит, култура и име не се завоюват за ден-два, с героични пози и красиви граждански жестове, нито с избор на приятни политически цветове. Агресивността и оголената афишираност на незадоволените личностни и творчески амбиции и претенции обикновено издават стремеж към компенсации на някакви липси и биха довели до нов, не по-малко ненаситен монополизъм, а може би и до истинска тираничност над независимите, надарените, осъществените или просто „несвоите”. Борбата срещу стария ненавистен тоталитаризъм не бива да се води в името на нов, макар и по-привлекателно завоалиран, тоталитаризъм. Истинският творец е автономен, нравствено и социално чувствителен. Той избягва позите, суетните претенции и евтината конюнктурна слава. Защото е истински и няма нужда от компенсации. Той е отдаден преди всичко на делото си. Негови най-добри ориентири са изстраданият личен и общочовешки опит, творческият инстинкт, истината, гражданската съвест и общите болки и стремежи.
Става въпрос също и за това, което най-много ни липсва, което сме загубили (дано не безвъзвратно) – вкуса към непосредствения нормален човешки живот. А той не може да бъде компенсиран с нищо – нито с „идеали”, нито със суетна слава, нито с революционна еуфория. Някой ще каже: „Но нали тъкмо за това е „борбата” – за по-хубав човешки живот!” Сигурно е така. Само че не може „първо борбата, а после – животът”. Това вече е опитано и още ни горчи. То си е чиста демагогия. Просто не бива да се отделя идеалът от действителността, животът от смисъла (Пастернак). И да се облекчава – поне морално! – човешката участ, която и без друго не е весела. Ако пък се окаже, че не можем реално да я облекчим, нека поне не я утежняваме допълнително и изкуствено. И това е нещо.
Вярно е, че засегнатите явления засега са само симптоматични, но нали така започва всяка болест?
Петър ТОНКОВ
