Нямам спомен от онези години, когато хлябът се е пекъл в големи количества веднъж седмично за цялата фамилия и жените са опалвали пещта. Но сетивата ми се изострят от спомена за аромата, идващ от селската фурна и мислите ми отлитат назад във времето, когато ходехме на село при баба и дядо.
Преживелиците през лятото винаги са по-цветни, а и по-прашни 🙂 Имахме по един чифт джапанки, които бързо се разкалваха под детските ни крачета, с които подскачахме по улиците на път към фурната за хляб. Не ни беше необходимо много, много да ни молят да отидем, напротив – чакахме с нетърпение уречения час, в който вадеха тавите. Отдалеч се носеше неземното ухание. Дали има човек, опитал селски хляб, който в този момент, четейки редовете, ще каже, че устата му не се пълни със слюнка?
Нареждаш се на опашката, подскачаш зад гърбовете на стоящите отпред само да зърнеш наредените в дървени касети златисто-кафеникави самуни. Идва твоят ред, подаваш паричките, отваряш кожената чанта с големи дръжки, а лелята със зачервени от пещта бузи ти нарежда вътре 3-4 хляба. С подскоците си приключил до фурната. Оттук на връщане леко се изкривяваш под тежестта, но бързичко намираш начин да подпреш някъде чантата и да бръкнеш вътре. И… охааа – отчупваш най-прекрасния крайщник на света! Горната кора е хрупкава, набрашнена, препечена! Долната е по-корава, трябват по-здрави зъбки, за да отхапеш. А вътре? Вътре хлябът е аромат и половина, събрал цялото слънце от нивата, осолен от потта на отрудения селянин, обогатен от дъхавостта на златните житни класове. Е, тези думички ми идват наум сега, след толкова много години. А тогава единствено примижвах срещу небето, удоволствието се изписваше в меките детски черти и очаквах само една студена лимонада от сладкарничката, с която да преминат през гърлото ми големите залъци, дето поглъщах почти без да дъвча. Не чаках горещият хляб да поизстине, а го нападах още, докато изпускаше пара от чантата.
Сетих се за едно преживяване в малко по-късни години. От училище ходехме в края на всяка учебна година на екскурзия по различни дестинации. Бяхме вече големички, на 17 години, и отидохме във Велинград. На път към минералния басейн в квартал „Лъджене“ минахме покрай една на вид мижава фурничка. Познатият аромат ни спря пред прозорчето. Бяхме двечки 🙂 Купихме си един хляб, от съседния магазин едно пакетче масло и бучка сирене. Познайте какво се случи на една пейка съвсем близо до фурната. На никого не му хрумна мисълта дали си е омазал в масло и сирене ръцете. Най-вкусното омазване през живота! Горещият хляб разтопяваше веднага не само маслото, но и сиренето. Правехме си „мечка“ набързо, като изяждахме меката среда, а в кората пълнехме вкуснотиите…
Не знам дали има иконка, която слюноотделя… А да ви кажа, че в момента е 13,25 и още не съм обядвала. Горката ми клавиатура…
