ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 32, 1991 г.
РЕПЛИКА ПАМЕТТА Е И ЕТИКА
В месечното издание на в. „Стара Загора“ за литература и култура „Съвремие“, бр. 23 от 22 март 1991 г. под рубриката „Досие“ Константин Коняров подробно разказва за „Моите контакти с поета Иван Мирчев“. той ни повече, ни по-малко се опитва да ни внуши представата за един почти идилични отношения или най-малкото за „известна близост“. Коняров се афишира като доброжелател и симпатизант на Иван Мирчев още от 30-те години, когато се е сближил с него по „партийно поръчение“: „Аз трябваше да се сприятеля с него“. Трябвало – и се „сприятелил“. Естествено, той е бил активната страна – и по задача, и по характер. След като не пропуска да ни припомни /за кой ли път?/ героичните факти от биографията си, Коняров надълго и нашироко „пресъздава“ взаимоотношенията си с Иван Мирчев след Девети септември. Защо Коняров е сметнал за нужно да разкаже своите „спомени“ и каква е интимната му мисъл? Тя е прозрачно изразена в заключителната част на материала му. той иска да остане чист в историята, затова брани и себе си, а задочно и поета Мирчев, попаднал „в обкръжение на любители на дребни интриги“. Коняров иска да се оневини за изолацията и догматичното отрицание на поета след Девети септември. Като че други, а не хора като Коняров, „безпартийния комунист“, са решавали съдбата на символистите и „буржоазните индивидуалисти“! Впрочем Коняров не скрива, че е бил организатор на кръжока „Г. Бакалов“, редактор на литературните сборници, гл. редактор на в. „Септември“, член на редколегията на в. „Литературен подем“ и пр. – до болка познат тоталитарен монополизъм. Ревностен боец на идеологическия фронт, той е бил сред най-активните и непоколебими участници в „културната революция“ в Стара Загора. А сега не само иска това да се забрави, но и да внуши, че е бил толерантен, демократичен, едва ли не човек на естетическите, а не на сталинистките класово-партийни критерии, че няма никаква вина за изолацията и моралните репресии над творци като Мирчев, който „си оставаше незабелязан“. Аргументите на Коняров са повече от скромни. Читателят трябва да се осланя преди всичко на неговата памет и етика – една твърде субективна и неубедителна материя. Доказателствена стойност за „нормалните им отношения“ биха могли да имат само книгите с автограф, „подарени“ от Мирчев на Коняров, ако не познавахме деликатността на поета и различните начини, по които може да се придобият автографите. Но най-голяма „решителност“ Коняров проявява, когато в борбата си срещу „интригите“, се опитва да привлече за съюзник не друг, а самия Иван Мирчев. Ето какво четем дословно в „спомените“ му: „Но каква беше моята изненада, когато видях интригата в едно академично издание, разположена удобно с претенции за самата чиста и пречиста истина“. От същото издание той научил за себе си, че „тогава ставало онова, което каже Коняров!!!“ това неидентифицирано академично издание представлява не друго, а документирани литературни анкети с Иван Мирчев, водени в продължение на години от мен. Там /с. 130/ дословно четем: „Тогава други поети изплуваха отгоре и те се разпореждаха кой е поет и кой не е. Коняров например беше, който решаваше много от тия неща и трябваше той да каже… Самият той едва креташе в поезията и се движеше по линията на най-малкото съпротивление. Той не искаше аз да минавам за поет, сякаш не съм се трудил на това поле повече от него…“ Това е автентичен текст на Иван Мирчев. И Коняров, харесва му или не, би трябвало да го познава и да се съобразява с него, да не го обвинява за интригантски, а само след няколко реда да се кълне в „дълбоките си и трайни симпатии към Иван Мирчев“, които „си останаха непроменени до края на живота му“. Иначе се получава нещо тягостно и нелепо. Ако действително цениш някого, цени и неговото мнение, каквото и да е то. Но за да можеш да уважаваш другите, трябва да уважаваш първо себе си. Историята не може да се поправи. А паметта не е само фактология, а и етика.
Петър ТОНКОВ
Реплика – Паметта е и етика
