На някои тази история може да се стори банална, но за мен е най-голямата ми драма.
Нямам братя и сестри, единствено дете на родителите си съм. Никога не съм била глезена, но и не съм възпитавана твърде строго.
То нямаше и за какво да ми се карат, защото бях тиха и послушна и като съвсем малка, и после в училище.
Бях много привързана към тях и избрах да кандидатствам в университета в родния ми град, защото не можех да си представя, че ще живея далеч от вкъщи.
[ad id=“225664″]
Още в първи курс се запознах с Ивайло. Сближихме се постепенно и аз се влюбих дълбоко и пламенно. Той беше първата ми тръпка, с чисто сърце мога да кажа, голяма любов. Обичах го много, защото за мен беше готов на всичко.
Той ме извади от затворения живот, който водех, преди да го познавам, направи ме по-смела, абе – с него разцъфнах. Това виждаха и нашите и настояха да ги запозная с него.
Аз обаче дълго отлагах, защото имах предчувствие, че няма да го харесат. Но в един момент вече наистина трябваше да го заведа у дома. За жалост страховете ми се оправдаха.
Още с влизането му вкъщи майка ми и баща ми буквално го подложиха на кръстосан разпит – откъде е, с какво се занимават родителите му, какво смята да прави, като завърши, какви са намеренията му към мен.
Аз стоях и се потях, цялата пламнала, и си мислех, че ако съм на негово място, досега да съм си тръгнала.
Ивайло обаче геройски издържа. Отговаряше им спокойно и с усмивка, но те не останаха доволни и когато той си тръгна, се захванаха с мен.
[ad id=“263680″]
Един през друг ме атакуваха и ми обясняваха, че това момче не е за мен, че е от най-обикновено семейство и с него няма да съм щастлива.
Че колкото и да се обичаме, нямаме ли пари, един ден любовта ни ще си отиде, защото бедността и мизерията ще я прогонят.
Освен това бил от другия край на България и те нямало да понесат мисълта единствената им дъщеря да живее на 400 км от тях. Знаех, че не са прави, усещах го, но не намерих сили да им се противопоставя и да послушам сърцето си.
На следващия ден казах на Ивайло, че трябва да се разделим. Беше точно след сесията, в края на учебната година. Той нищо не каза. Просто ми обърна гръб и си тръгна. Във втори курс не се появи и от колегите разбрах, че се е прехвърлил да учи в София.
Душата ме болеше, а сърцето ми остана празно, но не умрях от мъка. Просто продължих напред. Малко преди да завърша, се омъжих послушно за този, когото избраха майка ми и баща ми. Не беше брак по любов, беше сделка.
На сватбата може би най-щастливи бяха те, а на мен ми беше все тая.
Днес съм на 33, имам две деца и живея с мъж, за когото съм даденост. Да, имам пари, домът ми е обзаведен модерно – чист и подреден.
Съпругът ми непрекъснато ми повтаря, че трябва да съм му благодарна до живот, че ми осигурява този лукс.
[ad id=“236999″]
Знам, че има любовници, че харчи пари и за тях и изобщо не си прави труда да го крие. Целият град е в течение на безразборните му връзки и шушука зад гърба ми. Ако го обичах, със сигурност щях да страдам, но честно казано, не се измъчвам.
Родителите ми, като виждат какво става, не смеят да ме погледнат в очите, защото се чувстват виновни. Само веднъж баща ми ми каза, гледайки в земята: „Май не трябваше да те разделяме с Ивайло…“ Да, МАЙ не трябваше, но вече е късно.
Послушах ги и сама провалих живота си.
Цвета
Източник: novinibg
