Да започнем от това, че предизборната борба за местните избори започна, дори преди тази за Евроизборите. Поне в Стара Загора.
Старт й даде една грешка на Живко Тодоров – да, грешка беше да си търси правата като гражданин за обида, защото чисто психологически политикът навсякъде по света има ограничени права по отношение на личен живот и социални изяви. Логично е – той разполага с оръжие, с което обикновеният гражданин не разполага – власт. Забелязахте как се коментираше, че позволилият си да обижда в социалната мрежа бил младеж…, какво толкова? Никой обаче не се сети, че кметът Тодоров не е много по-голям на възраст от въпросния младеж (също доста над оправдаваемата възраст – до 18). И също би могъл да се „палне“, от между другото фундаменталните глупости, които се сипят ежедневно, при това от хора, за които не сме чули да са създали нещо значимо за някоя общност, камо ли община. Но той е кмет и оправдания за проява на лични чувства, няма.
И ето, че една невярна психологически стъпка в неподходящ момент, отприщи злост, фалшиви новини – за тях вече съд е задължителен, при това прокуратурата трябва да се самосезира, ехидство и куп други деструктивни емоции у толкова много хора. Даже Слави Трифонов се опита да си поизлъска рейтинга с един от най-успешните кметове у нас. Не че успя, но опита.
И не, нямам намерение да изреждам заслуги, или да славословя някого. Ако има човек, който не е забелязал огромната свършена, а и зададена работа в Стара Загора, явно не е живял наблиза, дори в България не е живял. Тази огромна работа също е съпроводена с не малко проблеми, неудачи, грешки, забавяне… Ама е свършена и се върши. Нека някой, чиято дейност е свързана с работата на други хора, да ми каже как никога не е допускал грешка. Нека някой, който изобщо работи нещо, да ми докаже, че не грешил – ще е не осмото, а директно първото чудо на света. При големи мащаби на дейност, се акумулират и грешките. Със сигурност много от тях са можели да бъдат избягнати. Със сигурност стремежът трябва да бъде да се минимализират.
И пак със сигурност Стара Загора се превърна и превръща във все по-красив, по-функционален, по-приятен за живеене, дано и за бизнес, град. Трябва да си си настъпил здраво съвестта, за да твърдиш друго. С други думи – един кадърен млад човек, работи здраво. Не съвършено, но здраво.
Не можем да му го простим това, нали? Дебнем за всяка възможност да му покажем на него и на другите, че не е кой знае какво – поне не е повече от нас… Щото ако е повече, ние какво сме?
Ето това е страшното – неумението ни да се радваме и подкрепяме можещия, талантливия. И когато допусне грешка – нещо напълно нормално, да го критикуваме конструктивно, да предлагаме идея, решение. Това умение е направило великите нации велики и успели. Това неумение превръща велики народи в аутсайдери с психология на озлобени неудачници, за които е по-важно да успеят да стъпчат посмелият да им покаже, че в нещо е по-добър от останалите.
Великите нации се опитват да се равняват по най-добрите, креативните, можещите, визионерите. Неуспяващите се опитват да върнат в стадото всеки, който има потенциала да го поведе от стадо към гражданство. Ако не се съгласи – да го смачкат и пречупят. Много е неудобно да си гражданин, знам – иска се да носиш отговорност.
В случая обаче, говоря за Стара Загора и старозагорци. Кметове идват и си отиват – няма пожизнени такива. Който не ще работещ, да избере неработещ – и такива е имало. Като не ще модерност и инвестиции, да пуска глас за някой, дето няма и представа какво е това – повечето кандидати винаги отговарят на това условие.
Но какъв човек си – е до живот. И до живота на всички край теб.
