Живка Кехайова
Насилието започва с говоренето. Как завършва знаем. А съществува, защото проявяваме търпимост към него.
И това е факт, независимо дали става въпрос за връзка, семейство, политика, или обществени отношения. Позволяваме на човек до нас, без значение какъв е полът му (защото преобладаващата теза е, че мъжете са повече насилници, а жените повече – жертви, но това е вярно само ако се стигне до физическа разправа), да агресира словесно върху ни. Словесната агресия е не по-малко унищожителна от физическата – тя убива личността. Какво включва – често и закономерно изсипване на лошото настроение върху най-близкия, често и закономерно избухване срещу най-близките, включително пред външни хора. Мили извинения, които да стегнат примката на надеждата, че не става дума за насилие, а… За какво става дума? Я се замислете! Следват обиди, обидно държание при всяка проява на инакомислие и инакоповедение на онзи в примката. Става въпрос за контрол! Контролът е насилие и е просто част от агресията… Няма какво да описвам – психолозите са го описали доста по-подробно и ясно.
Сега да видим какво се случва в общества като нашето, проявяващи свръх толерантност към насилието. Родител блъска и удря детето си на улицата, или му крещи злобно, унижавайки го. Наоколо – мълчание, или разбиращото: „Как ли го е ядосало това дете“, „И нас ни биеха на времето и вкъщи, и в училище, пък виж…“. Ами виждаме как цели поколения не разбират фундаментално що е то свобода и избор, и връзката им с личната отговорност. Цели поколения агресори и жертви! Тук-там някой неразбран и неразбираем нормален. Болно общество, морално болно.
Следователно,това е общество, което избира политици агресори и политици – жертви. Първите са „мъжкари“ – пак независимо от пола и масата се възхищава на арогантността им, която възприема като сила, защото и хабер няма що е това сила. Вторите – са представители на т.н. низвергнати прослойки – на вечните жертви, дето нищо полезно не са направили в живота си, но това не им пречи на убеждението, че някой друг ги е прецакал. Избирайки безполезник като себе си, тези хора се чувстват представени във властта и поне в известна степен победители, без да напускат изключително удобното за тях битие на жертви, защото извън него ще трябва да се напънат да свършат нещо.
Малцината възпитани, принципни и интелигентни хора, попаднали кой знае как в политиката, обикновено са обект на присмех и вербална агресия, защото ако допуснем, че те са истинският и правилен избор, тогава какви сме ние – стресирани са от съществуването на нормалните, агресорите и жертвите на дребно – т.е. тези, които лаят по социалните мрежи?
Като казах социалните мрежи – това е моментната снимка. Коментиращите са обикновено малка, много малка група умни и сериозни хора, за които са важни аргументите – чуждите и своите, и много по-голяма група агресори и жертви, избиващи комплекси ругаейки и обиждайки всеки, който не мисли като тях. Вторите, горките, видиш ли, се имат за еманация на истината и правдата. Не търсят и не представят аргументи, обикновено дори не знаят какво е това – важно е да се почувстват значими, обиждайки друг – особено, когато усещат, че този друг ги превъзхожда и като мислене, и като познания – а най-ужасното – като морални качества и възпитание. По средата е най-голямата група, която просто мълчи – проявява ТЪРПИМОСТ.
Търпимостта към агресията, контрола и позите на жертва (пасивна агресия), е болест. Болните хора, болните общества, трябва да се лекуват, за да имат по-високо качество на живот. Лекарството не е още агресия – вербална, физическа, или друга. Лекарството е НЕТЪРПИМОСТ към нея. Най-добрите общества са преминали през тази терапия и продължават да се учат. Най-лошите им се смеят, или ги обиждат, затъвайки все по-дълбоко.
